Случва ми се, като кажа на някой, ( който ме познава от скоро), че ще ходя на мотосъбор да ме гледа изненадано поне няколко секунди и не може да повярва на това, което му говоря. Питам защо не му се вярва и отговорът е: ,,Не изглеждаш такъв човек“. Отново попадам на ненарочен сблъсък с предразсъдъци ,,по дрехите посрещам, по ума изпращам‘‘, а вече живеем в нови времена. Всеки път случката ми се повтаря с различни хора. Според мен сега настъпи момента в който да обясня, с какво са ме запленили мотористите без значение, че не изглеждам като тях.
Мотосъборите са местата където съществува сплотеност, разбиране и любов към живота. Всички им задръжки от ежедневието падат и ги превръщат в прекрасен народ, каквито другите не познават освен ако не са в тяхната общност. Когато се отиде на такова място се усеща бум от енергия и свобода, живот и липса на страх. Обичам да ходя по мотосъбори, когато „Епизод“ имат участие. Те са като кафе и цигара или чай с бисквитки.
Не познавам по-сплотена общност от мотористите, заради общата им страст. Само там може да се видят на едно място хора с различни професии, които се разбират и подкрепят. И за да не бъда голословна ще представя:Иглика Личева – Дизайнер на мото облекла; Христо Гройчев –Специалист по Анестезиология и Интензивна Медицина;Ivo Todorov–Бизнесмен;Svetoslav Haralanov–Хирург;Panaiot Karaushev–Поп;Rodriguez Motors–Обслужване на мотоциклети, Светослав Гавазов–Фотограф и др. Ето една частица от разнообразието за което говоря.Казват им хора с бензин в кръвта. При тях да караш мотор е не само хоби, а начин на живот. Случва се нещо различно в обикновеното им ежедневие не подвластно на общите разбирания. Освен, че са свободомислещи, лоялни, разбиращи, търпеливи и можете да разговаряте за всичко( за което се сетите, защото повечето от тях са умни и надарени с чувство за хумор ), те са хора и с огромни сърца. Толкова чистосърдечни, които са готови винаги да се притекат на помощ. Важното в случая, е че тази помощ не я дават само на братя по мотор, а на всеки, който се е обърнал към тях. Те оценяват и най-малкото нещо, което е направено за тях. Невероятна гледка е да видите закъсал моторист (без значение от пола) на пътя и виждате как друг моторист спира да му помогне без значение, че не се познават. Но страничния наблюдател, който минава покрай тях с кола и се вози в нея, си мисли, че мотористите се познават. Разбирате ли какво имам предвид? Подкрепата, която си дават е достойна за уважение, и точно за това ги обичам. Ако целият народ се поучи от тяхната сплотеност да си помагаме България определено ще е различна. За тях няма значение дали моторът е пистак, чопър, турист или ендуро е закъсал на пътя. Важното е, че е мотор. Кога ще започнем всички така да си помагаме без значение от ,,марката” ?
Ще завърша с думите: Нека се отнасяме с уважение към мотористите, колоездачите и всички хора, които не са защитени на пътя и да ги пазим.
Ще Ви представя едно обикновено градче с необикновени хора. Намира се в близост до гр. Варна, където срещнах хора с огромни и чистосърдечни сърца. За тях ще ползвам изразът ,,народни хора“ – душите и сърцата на обществото ни.
Всъщност нямах представа какви хора живеят там, докато не срещнах моториста, с който си споделям живота в момента (повече за мотористите вижте тук). Той е от гр. Белослав. Нямам думи да изразя топлите отношения и сплотеността, която се намира между хората там. Затова съм приготвила клип от ЗАГОВЕЗНИ 26.02. 2017 г.
За съжаление освен че youtube ми е орязъл видеото, което съм заснела ми свърши и паметта в телефона за традиционния обред с децата, които гонят халвата. Вярвам обаче, че от тази част на това което съм заснела ще ви стане ясно за какво говоря. След всичките танци които се разиграха първо от танцьорите, а после се включиха и от публиката (а те бяха поканени лично от водещия) мога да ви кажа, че когато дойде реда и на децата за халвата на конец се усещаше само любов покрай мен. След тях всички големи и малки скачаха за здраве големия огън. Финала беше почерпка от организаторите със съдействието на спонсорите. В цял Белослав имаше няколко огромни огъня, които видяхте на клипа.
Сега ми се ще да Ви споделя нещо, което за мен беше немислимо преди време. Когато за пръв път се запознах с половинката си по време на разговор го запитах дали циганите и при тях са много, както в повечето места. Отговора беше: ,, Ами нормално според мен, но за разлика от другите цигани нашите не крадат‘‘. И на мен ми висна ченето. За първи път през целия си живот чух такова изказване. Помолих го да повтори, защото имаше вероятност да не съм чула и той ми каза, че правилно съм го чула. Реших от любопитство да попитам и други хора, които вече познавах от там и те ми отговориха по същия начин. Казаха ми, че общината се грижи за ромите като те пък от своя страна си гледат работата и не я притупват, а си работят чистосърдечно, като държат на честността и не крадат. Във времето ми се доказа истинността за чистотата в гр. Белослав и наистина където и да сме обикаляли с половинката ми навсякъде беше чисто. А аз се чудих в кой свят съм попаднала. Беше ли възможно това чудо българи и роми, които съжителстват безпроблемно? Сега след толкова години ще ви отговоря, че отговорът е да. Там съществува магия наречена взаимно разбирателство и приемане. Само от клипа ще ви стане ясно за какво говоря, защото има роми които споделят празника със съгражданите си без да си личи че са такива.
В случая призовавам всички управляващи кметове на градове и села да вземат пример от гр. Белослав. Повече от ясно е, че и при бившия и настоящия кмет грижата за ромите си продължава без значение, че кметовете са различни, като не се стига до конфликти между едните и другите.
Преди няколко години преживях операция, която според специалистът, който ми спаси живота и ми каза: ,,ако беше се забавила още няколко минути нямаше да си говорим в момента‘‘. Личната ми лекарка не виждаше нищо спешно в ситуацията. Когато пристигна у дома тя ме погледна и първата й реплика беше „да не се излагам“.
Но преди това какво се случи всъщност.
Една сутрин едва станах от леглото. Беше ми много лошо – толкова лошо, че не можех да се позная и имах болки най – вече в коремната област. Никога не съм се чувствала така. Реших, че ще ми мине и зачаках отшумяване на болката, връщайки се отново в леглото.
По едно време станах и запълзях към огледалото. Не можех да ходя, (това не беше ми се случвало). Отидох до огледалото да се погледна и съзрях съвсем друг човек. Така бях посиняла и побеляла едновременно, че сама се стреснах от образът, който ме гледаше от огледалото. Приличах на жив мъртвец. Обадих се на приятелка за помощ, която не можеше да реагира на момента и каза, че като й остане време ще мине. Реших, да се пробвам сама да ида при личния си лекар да ме прегледа и да каже какво ми има. Правих опити да се обличам с много забавени движения. Усетих се, че ми трябва много време, за да си облека блузата. Едва си вдигнах горницата, когато изведнъж се изтрополих на земята. Нямам идея колко съм стояла в безсъзнание, но в момента, в който се осъзнах започнах отново борба с жилетката. Случи се същото. Отново не знаех колко съм стояла така. В момента, в който дойдох на себе си реших, че няма да се обличам и ще се обадя на лекарката да дойде у дома, защото аз не мога да отида при нея. Звъня й, обяснявайки с много тих глас каква е ситуацията, и че няма как да стигна до нея, защото припадам като стана от леглото. Тя на свой ред ме попита дали съм си платила здравните осигуровки, за да може да дойде до вкъщи. Позамислих се кога последно съм ги плащала. Знаех, че имам пропуснати плащания, но забравих колко са. Отговорих, че в момента не се сещам. Докато говорим, тя сяда пред компютъра, за да провери. След което, повишавайки тон ми обясни, че имам пропуснати вноски за четири месеца. А тя е на работа в момента, и когато й остане време ще дойде. Посъветва ме през това време да взема кисело мляко със сол и кафе, за да си кача кръвното. Според нея проблемът е от ниско кръвно. Затворих слушалката. Сетих се, че нямам в къщи кисело мляко, нямах и кафе. Легнах отново в леглото, да ми помине малко, за да мога да отида да си купя поръчаните неща.
По едно време се звънна на врата. Едва станах от леглото. Още не бях прекосила стаята, когато отново паднах на земята. Помъчих се да извикам да почакат, но не знаех дали някой ме е чул. Отново се помъчих да извикам с немощен глас. Молих се поне втория път да са ме е чули. Не знам колко време мина докато стигна до вратата, но имах чувството, че е много, докато Там беше личната ми лекарка. Поканих я вътре и тя влезе. Обърнах се , за да отида към стаята с леглото и пак паднах на земята. В един момент усетих шамари по лицето си и отворих очи. Лекарката започна да ми се кара, като ми каза да не се лигавя, а да се стегна и да стана, че не може да ме вдигне сама. Стегнах се и станах. Зачудих се дали докторката се държи с всички пациенти така или само с тези, които не са си платили здравните осигуровки. Нямаше как да разбера. Отидохме до леглото, легнах и тя започна прегледа. Попита ме дали съм направила киселото мляко със сол както ми е казала. Отговорих и, че не съм и отговорът не й се понрави. Пита ме и за кафе. Отговорих, че и такова нямам. Тя започна да говори още по-троснато, защо не съм и изпълнила заръките. Обясних, че чакам една приятелка да дойде, ако успее от ангажиментите, които има. Лекарката на момента ми каза да я набера по телефона, за да говори с нея. Аз се обадих на приятелката си, като й обясних, че лекарката иска да разговаря с нея. Едва подавам слушалката на лекарката. Тя грубо я дръпна и започна да обяснява на приятелката ми, че трябва да дойде по-най бързия начин като и поръча да купи две кафета за всеки случай и едно кисело мляко. Не знам дали мина и половин час и тя дойде с поръчката. Лекарката и отвори вратата, а аз чаках на леглото да ми даде това, което щеше да ми помогне. Като ме видя приятелката ми направо се хвана за главата.
Обърна се тя към лекарката и я запита:
– Какво ще правим сега?
-Как какво?! – казва лекарката с раздразнение. – Тя ще се оправи като изпие нещата, които й купи. -отговори тя, бързайки да си тръгне.
– Погледнете я, госпожо! – приятелката ми се ядоса. Как може да говорите така? Не я ли виждате, че е много зле? Даже не мога да и определя цвета на лицето и кое надделява повече бяло със синьо или обратното.
-Ще се оправи. Не се притеснявайте. – каза лекарката още по – ядосана.
-Вижте какво! – приятелката ми вече беше набрала. – Аз я познавам отдавна и знам, че щом е стигнала до леглото и не може да стане, значи наистина е много зле. Направете нещо!!!
-Обадете се на спешното тогава! – отговори й лекарката троснато.
-Да, ще се обадя! – продължи приятелката ми. – Но кой ще ми повярва, колко наистина е спешно? – говореше отчаяно тя. – Като знаете колко са дневните обаждания там, кой ще ми обърне внимание? По съвсем друг начин се приема ситуацията, като се обади личния лекар от дома на пациента и обясни колко зле е той, а съвсем друго ще е звученето на приятелка обадила се в спешното.
-И какво искате да направя?-попита лекарката.
-Вие да се обадите в спешното преди да тръгнете. – като се усещаше твърдост в гласа на приятелката ми.
-Охх, добре. Дайте ми телефона! – грубо каза лекарката.
-Заповядайте! – каза приятелката ми като си подаде GSM-a си.
Лекарката взе телефона, набра номера на спешното и зачака някой да вдигне.
След няколко набирания, най накрая някой вдигна слушалката:
– Ало?! – чу се женски глас от другата страна на линията.
-Здравейте! Обажда се д-р (няма да й споменавам името от благодарност към нея) от дома на пациент. Тона й беше равен. – Първо да започна с това, че пациентката не си е платила здравните осигуровки. Не може да става от леглото, защото й прилошава. Явно кръвното й е ниско. Изпратете линейка до дома й! Запишете си адреса!!! – след това го продиктува.
– Добре! До 5-10 минути ще бъде там! – чу се от отсрещната страна и разговора прекъсна.
– Ето, обадих се! Така, че може да тръгвам. – каза лекарката, като понечи да стане.
-Вижте г-жо! – каза приятелката ми изнервено.- Вие можете да обясните, като дойде линейката лично на място за какво става въпрос. Почакайте с нас! Така ще видим какво ще стане. – настояваше тя.
– Нали се сещате, че може да се забавят от спешното? Колко може да се чака? – каза тя навъсено, като видимо не й се оставаше да чака.
– Нека вярваме, че ще дойде както те са казали, за да не ме оставяте сама в тази сложна ситуация.- отговори спокойно приятелката ми.
Докато се водеше този диалог се звънна на вратата. Приятелката ми отиде и я отвори. За щастие бяха от спешния екип, които за наше учудване бяха невероятно бързи. Те са ходили при друг спешен случай близо до мястото където живеех. Оказва се, че в тяхната ситуация е нямало нужда да карат болната в спешното, затова са дошли за по-малко от пет минути. Докато отново изпадах в безсъзнание чух как не могат да ме изкарат на носилка защото носилката не можеше дас се побере в асансьора.
Една седмица по-късно си пуснах новините и същата случка, като моята с вътрешен кръвоизлив, се беше случила в Бургас, като жената е починала докато я откарат до болницата.
