Skip to content
2.1.6. Квантовата механика
Тези, които при първото си запознаване с квантовата механика не са изпаднали в шок, сигурно не са я разбрали.
Макс Борн
В началото на ХХ век са открити две групи явления (привидно несвързани помежду си), свидетелстващи за неприложимостта на нютоновата механика и класическата електродинамика на Максуел към атомните процеси. Първата група явления е свързана с опитното установяване на двойствената природа на светлината – дуализъм на светлината; втората – с невъзможността да се обясни устойчивостта на атомите и техните оптически спектри в рамките на класическите представи.
Установяването на връзки между тези групи явления и опитите за обяснението им, довеждат в крайна сметка до откриване на законите на квантовата механика.
За пръв път понятието квант е въведено от немския физик Макс Планк през 1900 г. Изхождайки от експерименталните резултати, той изказва идеята, че светлината не се излъчва непрекъснато (както това следва от класическата теория на излъчването), а на определени дискретни порции – кванти. По-късно, развивайки идеята на Планк, Айнщайн допуска, че светлината не само се излъчва и поглъща, но и се разпространява на кванти, т.е. дискретността е присъща на самата светлина: светлината се състои от отделни порции – светлинни кванти, наречени по-късно фотони. Освен това, Айнщайн обосновава идеята за квантуването на енергията – делението на енергията на порции.
През 1922 г. американският физик А. Комптън доказва експериментално, че светлината притежава както вълнови, така и корпускулярни свойства, т.е. светлината се явява едновременно и вълна, и частица. Възниква логическо противоречие: за обясняването на едни явления трябва да се приеме светлината за вълна, а за обяснението на други явления – за корпускула. „Фундаменталните физически елементи на микросвета – частиците и вълните – проявяват несрещана по-рано в опитите способност да заявяват за съществуването си едва в момента на наблюдение, проявявайки се или като вълна, или като частица.
По същество, именно разрешаването на това противоречие води до създаването на физическите основи на квантовата теория.
През 1924 г. френският физик Луи дьо Бройл издига хипотезата за всеобщия корпускулярно-вълнов дуализъм, според която не само фотоните, но и всички „обикновени частици“ (протони, неутрони, електрони и др.) също притежават вълнови свойства. По-късно тази хипотеза е потвърдена експериментално.
През 1926 г. австрийският физик Е. Шрьодингер извежда уравнение, описващо поведението на такива „вълни“ във външни силови полета. Така възниква вълновата механика, а уравнението на Шрьодингер става основно уравнение на нерелативистката квантова механика. В основата на релативистката квантова механика стои релативисткото уравнение, получено от английския физик П. Дирак две години по-късно, описващо движението на електрон във външно силово поле.
Окончателното формиране на квантовата механика като последователна теория, става след появата на трудовете на В. Хайзенберг за принципа за неопределеност и на Н. Бор – за принципа за допълнителност.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
2.1.5. Накратко за теорията на относителността
Нютоне, прости ми. Навремето ти намери онзи единствен път, който бе предела на възможното, за човек с твоя велик ум и творческа сила.
А. Айнщайн
Още в първата си публикация по теорията на относителността – „Към електродинамиката на движещите се тела“, Айнщайн отбелязва, че тази теория се основава на два принципа, приемани за изходни постулати.
Първият постулат е обобщение на принципа на относителността на Галилей за всички физически процеси. Вторият постулат изразява принципа за постоянството на скоростта на светлината.
Като следва философската си концепция, че теорията трябва да произтича от опита, Айнщайн поставя светлината в особено положение – канонизира я, приемайки, че тя има винаги една и съща скорост спрямо произволни движещи се тела. Мисълта за такова специално положение на светлината дотолкова завладява Айнщайн, че той я издига в закон за постоянството на скоростта на светлината, формулиран от него в работата му „За принципа на относителност“: „…Законът за постоянството на скоростта на светлината във вакуум трябва да е в сила за движещи се един спрямо друг наблюдатели така, че един и същ светлинен лъч да има една и съща скорост спрямо всички тези наблюдатели.
Този закон става най-важното основание за разработването на специалната теория на относителността (СТО).
Трябва да се отбележи, че днес отношението на учените в света към СТО е двойствено. По-голямата част от тях считат специалната теория на относителността за съвременна физическа теория на пространство-времето. Другата част се отнасят крайно отрицателно към СТО, считайки погрешен закона за постоянството на скоростта на светлината и преобразованията на Лоренц, които се използват в качеството на математическа основа на тази теория.
Двата постулата, лежащи в основата на СТО, са несъвместими, тъй като съгласно принципа на относителността на Галилей, един и същ светлинен лъч не може да има една и съща скорост спрямо наблюдатели, движещи се един спрямо друг.
Айнщайн упорито търси изход от създаденото положение и го намира в преразглеждането на най-важните положения на класическата физика – абсолютността на пространството и времето.
Опирайки се на геометрията на Риман и Лобачевски, Айнщайн въвежда понятието относителност на пространството и времето, под което се разбира изменение на размерите на едно тяло (пространството) и хода на времето в различни отправни системи. Т.е., ако пространството и времето са относителни, размерът на единицата за дължина (например, метър) и дължината на единицата за време (например, секунда) в подвижна и неподвижна отправна система ще имат различна големина.
В своя труд „Какво е това теория на относителността?“ Айнщайн отбелязва, че принципите на относителността и за постоянството на скоростта на светлината са непримирими, но „специалната теория на относителността е успяла да ги примири, с цената на видоизменение на кинематиката, другояче казано, с цената на изменение на физическите представи за пространството и времето“.
Е, как да не си спомним тук шеговитото стихотворение от неизвестен автор.
Светът потънал бе изцяло в тъмнина.
Тогава рече Бог: „Да бъде светлина!“
И дойде Нютон!
Но скоро дяволът реванш дочака:
Дойде Айнщайн и всичко пак потъна в мрака.
В специалната теория на относителността Айнщайн обосновава новата кинематика, на базата на относителността на пространството и времето, благодарение на което успява да подчини издигнатия от него закон за постоянството на скоростта на светлината, на принципа за относителност.
Освен това, в специалната теория на относителността Айнщайн успява да установи органична връзка между пространството и времето и да ги обедини в единен пространствено – времеви континиум – „пространство-време“. Оказва се, че за описването на физическите процеси е необходимо използването на четиримерно пространство-време, в което положението на точката се определя от три пространствени координати X, Y, Z и времева координата ct, където с = 300 000 km/s е скоростта на светлината във вакуум. Геометричните свойства на такова пространство-време се описват в геометрията на Евклид.
Това твърдение на специалната теория на относителността не предизвиква противоречия от страна на учените.
Разработвайки специалната теория на относителността, Айнщайн се замисля над това, как да постави въпросите за гравитацията върху новата научна база, т.е. как да разработи теория на гравитацията (привличането). Такава теория той разработва в общата теория на относителността (ОТО), наречена още Теория на гравитацията.
Айнщайн формулира закона за всеобщото привличане по следния начин: движението на масите се предизвиква от изкривяването на пространството, а изкривяването на пространството се предизвиква от намиращата се в него материя.
Айнщайн заменя безкрайната „плоска нютонова“ Вселена с безгранична, но крайна Вселена. Крайното пространство по необходимост трябва да бъде затворено и изкривено, подобно на всяка затворена повърхност.
Съгласно теорията на гравитацията, геометричните свойства на пространство-времето зависят от разпределението в пространството на привличащите се тела и тяхното движение. Също както около движещи се електрически заряди възниква електромагнитно поле, така и в пространството около всяко тяло възниква поле на привличане.
Цялата безгранична Вселена е запълнена с тела – както гигантски звезди, така и най-дребни частици космически прах. Масите на тези тела (големината на масата им, тяхното взаимно положение и относително движение) създават полета на привличане – гравитационни полета, които съществуват и се изменят в пространството и времето. От друга страна, свойствата на тези полета налагат незаличим отпечатък върху онова пространство и време, в което съществуват. Привличащите се тела изкривяват четиримерния свят на пространство-времето, в който те се движат. На свой ред, това изкривено пространство-време-поле на привличане определя движението на телата, техните траектории и скорост.
Получава се тясна взаимовръзка: телата раждат поле, полето управлява движението и поведението на телата.
Геометрията на такъв изкривен четиримерен свят вече не може да е евклидова.
По такъв начин телата, създаващи гравитационните полета, „изкривяват“ реалното тримерно пространство и по различен начин изменят хода на времето в различните му точки. Така се оказва възможно движението на телата в поле на привличане да се разглежда като движение по инерция, но в изкривено пространство-време.
Обобщавайки написаното дотук, можем да кажем, че Айнщайн за пръв път показва дълбоката взаимовръзка на абстрактното геометрично понятие кривина на пространство-времето и физическите проблеми на гравитацията. Той успява да представи гравитационното поле чрез кривината на четиримерното пространство-време.
Със своя изключителен труд за теорията на относителността Айнщайн разкъсва оковите, сковаващи механиката. Теорията на относителността не отхвърля механиката на Нютон. Тя й отрежда по-скромно място в науката, отнасящо се за движения, които са бавни, в сравнение със скоростта на разпространение на светлината.
Въз основа на теорията си, Айнщайн предсказва два неизвестни по-рано ефекта – изкривяване на траекторията на светлинен лъч в гравитационно поле и намаляване на честотата на светлината, минаваща близо до големи маси, като обяснява странностите в отместването на перихелия на Меркурий. Теорията на Нютон не може да обясни тези ефекти. След експерименталното потвърждение на посочените от Айнщайн ефекти, общата теория на относителността получава всеобщо признание.
„Създаването на ОТО ми се струваше тогава, а и сега, най-великото достижение на човешкото мислене в изучаването на природата, поразително съчетание на философска дълбочина, физическа интуиция и математическо изкуство“ – пише един от основателите на квантовата механика, Макс Борн.
В теорията на относителността материалната среда, взаимодействаща с привличащите се тела, е самото Световно пространство. То поема някои (но съвсем не всички) функции на предишния ефир. След като максуеловото понятие за поле е пренесено от Айнщайн и върху гравитацията, физическите полета поемат задължението за предаване на действието. Необходимостта от предишния ефир изчезва. С появата на теорията на относителността полето става първична физическа реалност, а не следствие от някаква друга реалност.
Самото свойство еластичност, което е толкова важно за ефира, се оказва свойство на всички материални тела, свързани с електромагнитното взаимодействие между частиците. Казано с други думи, не еластичността на ефира е основа на електромагнетизма, а електромагнетизмът служи за основа на еластичността въобще.
Еластичните свойства на „празното“ пространство се описват от десетте, така наречени, вакуумни уравнения на Айнщайн, които не съдържат никакви константи и са записани в криволинейни координати. По-късно акад. Я. Б. Зелдович изказва следното предположение по повод еластичността на пространството: „…Вакуумните уравнения на Айнщайн описват еластичността на пространството. Възможно е тази еластичност изцяло да се определя от ефектите на поляризация на вакуума“. Както показа времето, Зелдович се оказва прав.
Какво значи, че световната материална среда е станала ненужна на физиката? Значи ли, че трябва да се върнем към пустотата? Може да се каже така: навремето действително са измислили ефира, защото им е бил нужен; в началото на ХХ век необходимостта от стария ефир с неговите противоречиви свойства отпада. Но както е предположил самият създател на теорията на относителността, някаква вездесъща материална среда все пак трябва да съществува и да притежава определени свойства.
По-късно Айнщайн отново предлага тази материална среда да се нарече ефир. През двайсетте години на ХХ век, след публикуването на класическите си трудове по специалната и общата теория на относителността, Айнщайн неведнъж повтаря в статиите си: „Ефирът съществува. Съгласно общата теория на относителността, пространството е немислимо без ефира…“; „В теоретичната физика не можем да минем без ефира, т.е. континиум, притежаващ физически свойства“.
Но „континиумът, притежаващ физически свойства“ – това не е предишният ефир. Айнщайн приписва определени (нови за науката) физически свойства на самото пространство. За общата теория на относителността това е достатъчно и никаква особена материална среда извън това, в това пространство, не й е нужна. В края на краищата, общата теория на относителността е теория на гравитацията – ни повече, ни по-малко. Самото пространство с новите физически свойства би било възможно отново да се нарече ефир.
В съвременната физика, заедно с теорията на относителността, „властта над света“ се дели с квантовата теория на полето. Тя, от своя страна, открива в пространството на Айнщайн доста специфична материална среда, с необичайни свойства. Материалната среда, обща за теорията на относителността и за квантовата теория на полето е наречена физически вакуум. Науката не се реши да се върне отново към термина „ефир“.
И така, в началото на ХХ век, в естествознанието е приета нова научна парадигма, в основата на която са положени принципът на относителността на Айнщайн, геометрията на пространството на Риман-Айнщайн и универсалната материална среда – физическият вакуум.
В заключение ще подчертаем, че нито една друга теория не е оказала такова революционно влияние върху физиката и науката като цяло, както теорията на относителността на Айнщайн. По мащаби теорията на Айнщайн може да се сравни само с теорията на Нютон, положила основите на съвременното естествознание. Отказвайки се от обичайните представи, Айнщайн предлага съвършено нови тълкувания на пространството, времето и масата, което изисква коренно преустройство на основните понятия и идеи.
Като любопитен факт ще отбележим, че Айнщайн не получава Нобелова награда за нито един от трудовете си по теория на относителността. През 1921 г. той е удостоен с Нобелова награда за теорията на фотоефекта, публикувана още през 1905 г. Това без съмнение свидетелства, че теорията на относителността се е сторила твърде радикална на предишните нобелови лауреати, които са обсъждали новите кандидатури.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
2.1.4. Изгнанието на ефира
Но историята на науката не се ограничава с изброяването на успешните изследвания. Тя е длъжна да ни разкаже и за неуспешните изследвания и да обясни защо някои от най-способните хора не са могли да намерят ключа към знанието и как само репутацията на други дава стабилна опора на грешките, в които са попаднали.
Максуел
За по-нататъшното развитие на теоретичната физика е била нужна теория, която да разреши поредната възникнала криза. Дълго време опитите на учените в това направление са напразни. Едва през 1905 г., почти четвърт век след първия опит на Майкълсон, в първата си публикувана работа по теория на относителността „Към електродинамиката на движещите се тела“, младият Алберт Айнщайн предлага изход от създалото се положение.
При анализа на резултатите от опитите на Физо и Майкълсон в работата си, Айнщайн стига до извода, че трябва да се откажем от въвеждането на понятието ефир, тъй като предположението, че ефирът е неподвижен едновременно в две системи (в система, свързана със Земята, в опита на Майкълсон и в неподвижна система, в опита на Физо) е абсурдно.
На времето опитът на Физо е обяснен чрез съществуването на неподвижен ефир, в който се движат всички тела. Опитът на Майкълсон опровергава тази хипотеза: скоростта на светлината относно Земята има винаги една и съща стойност, независимо от това, дали Земята се движи в посоката на движение на светлинния лъч или срещу него. Това би могло да се обясни с движението на Земята заедно с околоземния ефир, в който се разпространява светлинния лъч. Възможност за такова обяснение допуска и Айнщайн, но тогава остава неясен опитът на Физо, който показва, че тялото не се движи заедно с ефира.
Доста по-късно науката установява, че преместващото се върху Земята тяло в опита на Физо в действителност не се движи заедно с ефира вътре в тялото, тъй като този ефир се задържа от гравитационната сила на Земята.
Във великолепно написаната книга „Еволюция на физиката“, Айнщайн стига до отказване от ефира, не само след анализ на опитите на Физо и Майкълсон, но и в резултат от анализа на цялата история на развитието на физиката.
Като не намира механично обяснение на ефира, Айнщайн му произнася смъртоносна присъда: „Всички наши опити да направим реален ефира, се провалиха. Той не ни разкри нито механичния си строеж, нито абсолютното си движение … Всички опити да открием свойствата на ефира доведоха до трудности и противоречия. След толкова неудачи, настъпва момент, когато трябва въобще да забравим за ефира и да се постараем никога повече да не го споменаваме“.
Обосновавайки отказа си от ефира и това, че не всички явления в природата могат да бъдат обяснени от гледна точка на механиката, Айнщайн стига до мисълта за несъвършенството на основите на класическата физика. Той замисля теория, която да поправи основите на класическата физика, да помогне за излизане от създалата се криза и да послужи като основа на по-нататъшното развитие на теоретичната физика.
Назряващата криза във физиката показва необходимостта от смяна на парадигмата в естествознанието.
Съдържанието на базите на парадигмите в естествознанието винаги е изграждано върху избора на съответен принцип на относителността, съответстващ на геометрията на пространството и чрез постулиране на съществуването на някаква универсална среда, пренасяща взаимодействието. По времето на Нютон е господствала Евклидовата геометрия, принципът за относителност на Галилей, а за ролята на субстанцията, пренасяща взаимодействията, претендира ефирът. Ето че ефирът е отхвърлен. Едната от трите опори, поддържащи стария мироглед, рухва. А към края на ХІХ век се оказва, че и другите две са силно разклатени.
Нека си припомним, как е изглеждал светът за учените по времето на Нютон. Абсолютно, еднакво навсякъде, несвързано с нищо, независещо от нищо време. Абсолютно, навсякъде еднородно пространство, с абсолютна, навсякъде еднаква и също не зависеща от нищо геометрия. В такова абсолютно пространство и такова абсолютно време съществува, подчинявайки се на физическите закони, цялата материя. Например, законът за всеобщото привличане определя зависимостта на силата на взаимно привличане на телата от големината на техните маси и разстоянието между тях. И, разбира се, всички учени са убедени, че нито масата, нито силата, нито свързващите ги закони, не зависят от времето и пространството, също както времето и пространството от нищо не зависят.
И ето че през 1826 г. дръзкият Н. И. Лобачевски от Русия заявява: „Това не е така. Със силите и с масите на телата е тясно свързано самото време, от тях зависи и строежът на пространството, т.е. неговата геометрия“.
Но какво означава геометрията на пространството да зависи от силите или от масите на телата? Означава, че пространството не е абсолютно и еднородно, че геометрията му се определя от големината и разпределението на телата. Не съществува абсолютно, от нищо не зависещо пространство, еднакво за всички. Не съществува и абсолютно време, което да тече съвършено еднакво за всички тела. Т.е., нашето реално пространство се оказва неевклидово. Изкривяването на пространството следва пряко от основното уравнение на Н. И. Лобачевски. По такъв начин Н. И. Лобачевски пръв разкъсва веригите, сковаващи геометрията от времето на Евклид. Той построява по-широка геометрична система – пангеометрия, която не отхвърля и не заменя геометрията на Евклид, а просто й отрежда скромното място на частен случай. По-късно Риман разширява съдържанието на геометрията така, че и творението на Лобачевски остава частен случай. Геометрията на Евклид представлява геометрия на пространство с нулева кривина, геометрията на Лобачевски – с отрицателна кривина, а геометрията на Риман – с положителна кривина.
По такъв начин, в началото на ХХ век става очевидна необходимостта от разработване на нова парадигма: ефирът е отхвърлен, пространството е неевклидово (има кривина) и не е абсолютно.
Ето в такава ситуация Айнщайн се хваща да разработи нова теория на относителността, която за съвременната физика да играе същата роля, каквато механиката на Нютон – за класическата физика.
Всичко е просто, когато е вече открито. И е неимоверно сложно, когато не знаеш в каква посока да търсиш.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
2.1.3. Опитът на Майкълсон
Опитът на Майкълсон е най-великият от всички отрицателни опити в историята на науката. Дж. Бернал
Учените разчитат, че изключително високата скорост на светлината при необичайната миниатюрност на нейния носител – фотона, ще позволи да се улови нищожното влияние на запълващия цялото пространство ефир. Приемайки неподвижния и безтегловен ефир за реално съществуващ, учените предполагат, че скоростта на Земята спрямо тази субстанция може да се определи по следния начин. Тъй като Земята се движи в пространството, което е видно от въртенето й около Слънцето, то тя се премества в ефира. Ако намиращ се на Земята наблюдател успее да измери скоростта на светлинен лъч, движещ се в посока, съвпадаща с посоката на движение на Земята (по течението в ефира) и скоростта на насрещния светлинен лъч (обратно на течението в ефира), то той лесно ще може да се убеди в разликата между тези скорости.
За да направи това измерване, американският физик Майкълсон приспособява високочувствителен интерферометър и провежда своя знаменит опит, въз основа на който разчита да получи разликата в скоростите от вида на интерференчната картина. Какво е учудването му, когато в зрителната тръба не се получава никакво наслагване на оптични вълни. Оказва се, че на фотоните им е съвършено безразлично накъде летят – по течението, обратно на течението или някъде встрани.
Налага се един извод: движение на Земята през ефира няма и, следователно, хипотезата за неподвижния световен ефир, на която класическата физика възлага големи надежди, не е вярна.
За спасяване на хипотезата за неподвижния световен ефир, холандският учен Лоренц (едновременно с американския учен Фицджералд) предлага хипотеза за съкращаване на размерите на телата по посока на движението им. Достатъчно е да се предположи, че предметите, движещи се обратно на течението на ефира, променят размерите си – скъсяват се, с приближаване на скоростта им към скоростта на светлината. Приема се, че в опита на Майкълсон действително става „лоренцово“ скъсяване на размерите на телата, което сякаш се явява експериментално потвърждение на преобразованията на Лоренц, от които математически следва такова скъсяване.
Хендрик Лоренц, с високата си научна прецизност, се смущавал много, че идеята му била измислена, както е прието да се казва „специално за случая“, за обяснение на конкретния експеримент. Той пише: „На подобно въвеждане на особени хипотези за всеки нов опит е присъща… известна изкуственост“. С други думи, Лоренц усеща разрива между своята хипотеза и строежа на цялата предидуща физика. А все пак издига хипотезата! При това, както се оказва, тя вярно описва фактите, но невярно ги обяснява.
От преобразованията на Лоренц се получава и основната черта на релативистката кинематика – независимостта на скоростта на светлината от движението на източника.
Последствията от експеримента на Майкълсон се оказват съдбоносни за всички научни идеи на ХХ век.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
2.1.2. Опитът на Физо
Преди всичко възниква въпросът за верността на правилото за събиране на скорости при светлинните явления. За неговото решение трябва да се проведе експеримент по събиране на скоростите на движение на средата (например, вода) със скоростта на разпространение на светлината в тази среда. Но как да се проведе такъв експеримент? Трудността при провеждането му се състои в това, че скоростта на светлината във вода е
U = c/n = 225 000 km/s, където с е скоростта на светлината във вакуум, с = 300 000 кm/s, а n е показателят на пречупване на водата, n = 1,33. Скоростта на водата може да се направи около 10 m/s. Това е десетки милиона пъти по-малко от скоростта на светлината. Затова такъв експеримент дълго време не е бил осъществен.
Оказва се обаче, че това изменение на скоростта на светлината може да се измери, ако се използува явлението интерференция. Интерференцията е наслагване на две или повече вълни в пространството, при което в различните точки се получава усилване или отслабване на амплитудата на резултантната вълна. Интерференцията е характерна за вълни с произволна природа: повърхностни вълни в течност; еластични (например, звукови); електромагнитни (например, радиовълни или светлина). При това интерферират само кохерентните вълни, т.е. вълни, имащи постоянна фазова разлика във времето. Такива кохерентни вълни-лъчи са например лъчите, излъчвани от една точка на източник на светлина. Ако два лъча от една и съща точка на светлинен източник пуснем в различно направление, а по-нататък съберем в една точка, то в тази точка ще наблюдаваме интерференция на светлината. Ако разликата в ходовете на лъчите, измерена в единици дължина на вълната е цяло число, става събиране на енергиите на тези лъчи и точката ще бъде максимално светла. Ако разликата в ходовете е равна на нечетно число полувълни, енергиите на лъчите се изваждат и точката ще бъде максимално тъмна.
По такъв начин, в зависимост от разликата в ходовете на лъчите, осветеността в точката на срещата им ще се изменя. Като се знае дължината на вълната на светлината (от 0,4 до 0,7 микрона), може да се пресметне каква големина на изменение на скоростта на светлината е възможно да бъде измерена. Пресмятанията показват, че може да се направи установка, позволяваща да се определи изменение от една сто милиардна част от скоростта на светлината, което даже е повече, отколкото се изисква.
Известният френски физик А. И. Физо за първи път построява такова устройство и през 1851 г. осъществява уникален опит с него.
В опита на Физо лъчът от източника на светлина с помощта на полупрозрачна пластинка се разделя на два лъча, единият от които, отразявайки се от огледало, минава през течаща вода в посока на движението й, а вторият – обратно на движението на водата. Скоростта на движение на водата се изменя от 0 до 7 m/s. Двата лъча се насочват по-нататък към интерферометър, където се наблюдава интерференчна картина. По отместването на интерференчните ивици се определя разликата във времето на преминаване на светлинните лъчи през движещата се вода (по течението и обратно на течението).
Резултатите от опита се оказват неочаквани: събирането на скоростта на светлината във водата със скоростта на движение на водата не съответства на изискванията на класическата физика:
W = V + U.
Опитът показва, че събирането на скоростите става по формулата:
W = U + V (1-1/n),
където n е показателят на пречупване на водата; n = 1,33.
Многократното проверяване на опита дава винаги един и същ резултат. Той показва, че скоростта на светлината не се подчинява на правилото за събиране на скорости. Налага се изводът, че класическата физика при големи скорости, сравними със скоростта на светлината, не е вярна.
За да спасят класическата физика, учените приемат хипотезата, че светлината се движи в ефир, намиращ се между частиците на водата и въздуха. Ако се предположи, че ефирът не се увлича от частиците на веществото при тяхното движение или се увлича частично, в зависимост от големината на показателя на пречупването, обяснението на опита на Физо става ясно от позициите на класическата физика. Скоростта на движение на частиците на веществото не се предава напълно на намиращия се между частиците ефир и затова не се събира със скоростта на светлината в ефира, съгласно правилото за събиране на скоростите и за среда с показател на пречупване близък до единица, ефирът остава неподвижен.
По такъв начин се приема хипотезата за съществуването на неподвижен световен ефир, съгласно която всички тела във Вселената се движат в неподвижен световен ефир. Такава хипотеза обяснява опита на Физо и спасява класическата физика.
Изпреварвайки събитията, ще покажем допуснатата в тази хипотеза съдбоносна грешка. Опитът на Физо, проведен на Земята, свидетелства за това, че движещото се на Земята вещество не увлича околоземния ефир. Достатъчно е било да се предположи, че само околоземният ефир е неподвижен спрямо Земята, а не да се издига хипотеза за неподвижността на целия световен ефир.
Но тъй като хипотезата бива приета, сред учените възниква въпросът за нейното експериментално потвърждение. Известно е, че Земята се движи около Слънцето със скорост V = 30 km/s. Затова, ако се постави опит за измерване на скоростта на движение на Земята в световния неподвижен ефир, по такъв начин може да се потвърди верността на хипотезата. Техническото осъществяване на такъв опит е трудно и едва през 1881 г., 30 години след опита на Физо, американският учен А. Майкълсон прави своя уникален опит.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
2.1.1. Превратностите на ефира
Античността завещава своя ефир на средните векове и по това време в европейската наука ефирът се разглежда като петата стихия: земя, вода, въздух, огън и ефир. Учените от ХVІІІ-ХІХ век, които приемат учението за ефира като световно поле, от самото начало се оказват в много трудно положение. За разлика от античните философи и средновековните схоластици, те са представители на новата наука, опираща се на гръмогласно провъзгласения от Франсис Бейкън принцип за експериментална проверка на теоретичните хипотези.
При разглеждане на различните явления, учените приписват на ефира различни свойства, но какво всъщност представлява той, остава неясно.
Отношенията на великия физик Нютон с ефира са сложни, трудни и даже трагични. В течение на целия си живот Нютон ту потвърждава, ту отрича съществуването на ефира като световно поле. Анализирайки многобройните данни от наблюденията върху движението на планетите, Нютон открива закона за всеобщото привличане, съгласно който се определя силата на взаимодействие между небесните тела. По-нататък, съгласно този закон, експериментално е потвърдено взаимодействието между телата на Земята. Законът за всеобщото привличане е един от върховете на класическата физика. Той е типичен класически закон за далекодействието. Не всичко в този закон удовлетворява Нютон. Какво е това „не всичко“? Неизбежното в теорията на далекодействието е мигновеното действие на силите на привличане на големи разстояния. Нютон разбира, че неговите закони могат да имат смисъл, само ако пространството притежава физическа реалност. В писмо до един от приятелите си Нютон пише: „Мисълта, че едно тяло може да въздейства върху друго на разстояние през пустотата, без участието на нещо такова, което би пренесло действието и силата от едното тяло до другото, ми се струва толкова нелепа, че както предполагам, няма човек, способен на философско мислене, на когото такава мисъл да му мине през ума.“
В творчеството си Нютон редовно се връща към този въпрос, стремейки се да обоснове теоретично гравитацията; като при това възлага огромни надежди на ефира и счита, че разкриването на същността на ефира би позволило да се стигне до решение и на този най-важен въпрос. Ефирът бил нужен и полезен за теорията на Нютон. Но придържайки се към принципа на точните наблюдения и строгите експерименти и без да има възможност да докаже съществуването на ефира, Нютон предупреждава, че при излагане на хипотезата за ефира, „понякога ще говори за нея така, сякаш я е приел и вярва в нея“, обаче само за „да избегне многословието и за по-ясна представа“.
През 1679 г. в писмо до великия физик Роберт Бойл, Нютон излага своето предположение за съществуването на някакво вездесъщо фино вещество, наречено „ефир“. То има различна плътност, състои се от „фини“ частици, при това фини в различна степен. Колкото по-близо е тялото (което и да е) до центъра на привличане, толкова повече все по-фини частици запълват порите на това тяло, изтласквайки от тях по-едрите, по-груби ефирни частици. Това движение на ефира кара тялото да се стреми към центъра на привличане, предизвиквайки неговото падане на Земята.
В първото издание на генералния му труд за всеобщото привличане „Математически начала на натурфилософията“, излязъл през 1687 г., отсъства всякакъв намек за ефира. Но във второто издание на този труд през 1713 г., Нютон отделя сериозно внимание на „един изключтелно фин ефир, проникващ през всички плътни тела и съдържащ се в тях, чрез чиято сила и действия частиците на телата при много малки разстояния се привличат, а при допир се сливат; наелектризираните тела действат на големи разстояния, както привличайки, така и отблъсквайки близки малки тела; светлината се излъчва, отразява, пречупва, отклонява се и нагрява телата, възбужда чувство, заставящо крайниците на животните да се движат по желание, предавайки се именно чрез трептенията на този ефир от външните органи на чувствата към мозъка и от мозъка към мускулите“ .
В течение на своя дълъг и плодотворен живот, великият учен многократно сменя позициите си. От време на време Нютон отбелязва, че за ефира не е известно нищо достоверно, неизвестно е даже дали го има или не и затова той не желае дори да изказва своето мнение по този проблем! А след това отново и отново изказва мнение, което е ту за съществуването на ефира, ту против него.
С.Смирнов, д-р на физ.-мат.н., който специално изучава сложните отношения на Нютон с ефира, решава загадката, благодарение спомените на приятелите на Нютон. За учудване става ясно, че Нютон не само вярва в Бога – вездесъщия и всемогъщия, но и не можел да си го представи по друг начин, освен като особена субстанция, пронизваща цялото пространство и регулираща всички сили на взаимодействие между телата, а чрез това и всички движения на телата, всичко, което става в света. Тоест, Бог – това е ефирът! От гледна точка на църквата, това е ерес. Затова Нютон (като добър християнин и добър физик) не смеел да пише за това свое убеждение, а само понякога го споменавал в приятелски разговори.
Интуицията никога не е подвеждала Нютон. Не го е подвела и по отношение на ефира.
Особената материална субстанция, пронизваща цялото пространство и регулираща всички сили на взаимодействие, която съществено се отличава от ефира, както са си го представяли по времето на Нютон, бе открита от учените на ХХ век, изследвана и наречена физически вакуум.
Авторитетът на Нютон увеличава авторитета на ефира. Съвременниците и потомците на Нютон обръщат повече внимание на онези изказвания на великия физик, които утвърждават съществуването на ефира, отколкото на другите, които поставят това под съмнение.
Под понятието ефир започват да подразбират всичко онова, което, както сега знаем, се предизвиква от въздействието на гравитационни и електромагнитни сили. Но тъй като другите фундаментални сили в света практически не са изучавани до възникването на атомната физика, то с помощта на ефира се опитват да обясняват всякакви явления и всякакви процеси.
Интересът към ефира особено нараства след откриването на електромагнитното поле. Точно тук еластичната среда изглежда незаменима при преобразуването на едното поле в другото. Изкусният теоретик на електромагнитните вълни Д. Максуел наблюдава в своите експерименти очевидното възникване на напрягане на ефира при този процес. Нещо като поле на еластични сили, действащи в деформираното разтегнато или свито парче ластик.
Ефирът трябвало да осъществи действието на закона за всеобщото привличане; ефирът се оказвал средата, в която се разпространяват светлинните вълни; ефирът носел отговорността за всички проявления на електромагнитните сили. Въобще, отговорите на почти всички загадки на природата: физически, химически, биологически – трябвало да се обяснят именно чрез ефира. За едновременното изпълнение на всички тези функции, той би трябвало да притежава твърде различни и често пъти доста противоречиви свойства.
Например, бурното развитие на вълновата теория на светлината налага приписването на фантастични свойства на ефира. Когато англичанинът Томас Юнг и французинът Огюстен Френел стигат до извода, че светлината представлява не надлъжни, а напречни вълни, било им е трудно да осмислят и приемат този резултат за реален. За да се осъществи движението на напречните светлинни вълни със скорост, чиято стойност е определена доста точно още през ХVІІ век, ефирът трябвало да притежава изключителна еластичност. По-голяма от тази на най-еластичната стомана. Еластичността е свойство преди всичко на твърдите тела и то не на всяко. В същото време ефирът трябвало да бъде по-прозрачен за светлината от всеки газ и да не пречи на движението на планетите и звездите.
Всяко ново постижение на вълновата теория дарява ефира с все нови и нови свойства. Това от една страна, а от друга – няма експеримент, който позволява да се отрече ефира. Постепенно, обаче, обясненията на светлинните явления, основани върху хипотезата за ефира, започват да изглеждат все по-изкуствени. Започва да се формира убеждението за несъвършенството на основите на класическата физика. За излизане от кризата е поет курс към разработването на специална физика – физика на високите скорости, близки до скоростта на светлината (релативистка физика).
Първо трябва да се провери валидността на основните положения на класическата физика при светлинни и близки до светлинната скорости.
Класическата физика е основана на трите закона на Нютон, при това всеки закон произтича като частен случай от законите на общата теория. По такъв начин, класическата физика е пример за великолепно разработена теория, чиито детайли и общи принципи не са претърпели никакви изменения или поправки вече няколко столетия.
В основата на класическата физика лежи абсолютността на пространството и времето, съгласно която ходът на времето (продължителността на една негова единица, например, секунда) и размерът на телата (големината на единицата за дължина, например, метър) са неизменни в произволна отправна система и не зависят от това, дали отправната система е в покой или се движи.
Важна основа на класическата физика е принципът за относителност на Галилей. Той твърди, че опити, проведени в неподвижна система, и същите опити, проведени в система, движеща се равномерно и праволинейно, ще дадат един и същ резултат, т.е. всички закони на механиката се запазват в произволни инерциални отправни системи. Инерциалните отправни системи са свободни от външни въздействия и следователно, се движат равномерно и праволинейно или са в състояние на покой.
Накрая, към основните положения на класическата физика трябва да отнесем и правилото за събиране на скорости: ако източник на движение, предаващ на дадено тяло скорост U или средата, в която едно тяло се движи със скорост U, имат в едно и също направление скорост V спрямо неподвижен наблюдател, то скоростта на тялото W спрямо този наблюдател, се определя по правилото за събиране на скорости, съгласно което W=V+U
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
2.1. Научна концепция за физическия вакуум
Физическият вакуум е универсална среда, пронизваща цялото пространство, което по времето на Нютон са нарекли ефир и са му приписвали други свойства. А. Акимов
Развитието на теоретичната физика може да се раздели на три етапа: предварителен, класически на макрониво и релативистки (релативистката физика е физика на високите скорости).
Сега започва нов, четвърти, класически етап на микрониво, предизвикан преди всичко от доказателството за реалното съществуване на материална субстанция в световното пространство – физическият вакуум. За начало на новия етап в развитието на физиката ще трябва да се приеме моментът, когато научната общественост признае за достоверно решаването на коренните, фундаментални проблеми на теоретичната физика. Това се състои в разобличаването на погрешната същност на постулата за постоянната скорост на светлината, с едновременното доказване на реалността на материалния физически вакуум.
Съгласно философската концепция на великия древногръцки философ Демокрит, всички вещества се състоят от частици, между които има пустота. Известно е, че разстоянието между молекулите на водата например, е десетки хиляди пъти (а в газа – примерно стотици хиляди пъти) по-голямо от размерите на самите молекули; следователно, според Демокрит, основната част от обема е пустота.
Според философската концепция на един друг, не по-малко знаменит древногръцки философ – Аристотел, в света не съществува такова място, в което да „няма нищо“. Следователно, според Аристотел, между молекулите на веществото трябва да има някакво поле. Учените използват тази концепция за обяснението на различни явления, а полето, намиращо се между частиците на телата и пронизващо безграничното пространство на Вселената, те наричат ефир.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
Глава 2. Научни аспекти на тайната на мирозданието
Сигурно ще ви се стори дръзко, че ние, ограничени в наблюденията си от пространството на малката Земя – прашинка от Млечния Път, а във времето – от кратката човешка история, се решаваме да приложим законите, валидни за тази тясна област, към цялата неизмерима безграничност на пространството и времето. Хелмхолц
През последните три века естествознанието достигна главозамайващи успехи в своето развитие. С технически средства са изследвани последователно четирите фундаментални взаимодействия: гравитационното (ХVІІІ в.), електромагнитното (ХІХ в.) и накрая ядрените – силното и слабото взаимодействия (ХХ в.).
Слабото взаимодействие включва лептоните – в това семейство влизат електрони, мюони, тау лептони и всички разновидности на неутриното. В силното взаимодействие участват адроните, сред които са известните протон и неутрон, плюс още няколкостотин познати на физиците елементарни частици. На електромагнитната сила са подвластни всички електрически заредени частици. На гравитацията се подчинява всичко в света.
И така, съществуват четири взаимодействия и само най-слабото от тях – гравитационното, е всеобщо и вездесъщо. Но гравитацията е твърде слаба, за да запази единството на камъка, молекулата, атома и атомното ядро. Най-мощното взаимодействие е онова, което заслужено е наречено „силно“. То удържа заедно протоните и неутроните, като силното взаимодействие например, между два протона, е 1038 пъти по-мощно от гравитационното взаимодействие между тях. За всяко взаимодействие са разработени отделни теории.
На времето академик М. А. Марков отбелязва философски: „Не трябва ли в бъдеще да се обединят тези четири типа взаимодействия? Така ми се иска да запитам, ако има кого: господи, за какво са ти тези четири форми?“.
Действително, с развитието на теоретичната физика, започва обединението на теориите за тези взаимодействия. Така възниква единната теория на електромагнитното и слабото взаимодействие – електрослабото взаимодействие. За създаването на тази теория С. Вайнберг, А. Салам и П. Глешоу получават Нобелова награда.
По-късно успяват да обединят теориите на електрослабото и силното взаимодействие в така нареченото „велико обединение“. И накрая се появяват идеи за създаването на Единна Теория на Полето (ЕТП), като свръхобединение на всичките четири взаимодействия. Полето е особена форма на материята, която свързва частиците на веществото в единни системи и която предава действието на едни частици върху други с крайна скорост. В основата на идеята за създаването на ЕТП е А. Айнщайн.
Макс Планк пише: „… Целта, към която се стреми естествознанието, е създаването на единна и неизменна картина на света“.
Изграждането на Единната Теория на Полето би доказало убедително, че принципните основи на Мирозданието се опират на единни закони и всяко взаимодействие произтича от общото взаимодействие като частен случай; че между всички нива на Битието няма принципна разлика, т.е. един свят (например, материалният), не противоречи на друг (на Тънкия свят). Просто материалният свят е свят на нискочестотните вибрации, а Тънкият – на високочестотните вибрации.
Създаването на ЕТП би позволило научно да се потвърди най-важното положение в езотеричното знание: развитието на всичко съществуващо във Вселената е подчинено на закона за еволюцията и протича за сметка на непрекъснатия преход от единия свят в другия, чрез повишаване честотата на вибрация. Другояче казано, животът във Вселената е непрекъснат и безграничен, тъй като негова основа е еволюцията. Еволюцията е една от формите на движение, на развитие в природата и обществото, непрекъснато постепенно преминаване от едно качествено състояние в друго. Със създаването на ЕТП се занимават най-големите физици теоретици, които бавно, но упорито откриват нови области в науката. На фона на големите успехи на учените в това направление, странно изглежда наличието на група експериментални данни, които не могат да бъдат обяснени дори с привличането на понятия от бъдещата ЕТП. Тези данни се появяват както във физическите експерименти, така и в химията, биологията, медицината. Особено широко те се срещат при така наречените парапсихологични или психофизични явления (пси-явления).
Освен това, с нито едно от четирите взаимодействия не може да се обясни феноменът на съзнанието. Съзнанието е обективна реалност на природата. „Ако се окаже, че науката не е в състояние да даде обяснение на съзнанието в системата на своите представи, следва, че науката в съвременния си вид е непълна. Проблемът със съзнанието трябва да бъде разрешен чрез създаване на нови научни парадигми“.
Многократно проверените и потвърдени експериментално пси-явления, като например телепатия, психо(теле)кинеза, ясновидство, материализация и дематериализация ни заставят да признаем реалността на нови, неизвестни на науката фундаментални закономерности, основани на тясното взаимодействие на човешкото съзнание с окръжаващия го свят.
Учените упорито се трудят над проблемите на Тънкия Свят и Съзнанието, създават модели, чрез разширяване на понятията пространство и време, както и на други фундаментални категории. Грешейки и започвайки всичко отначало, науката упорито върви към разработването на нова парадигма, на нови научни концепции, позволяващи да се разглеждат по нов начин проблемите на Мирозданието.
През 90-те години на ХХ век е открито ново, пето фундаментално взаимодействие – информационното. Неговото проявление са торсионните полета, носители на информацията в Тънкия Свят. С откриването на петото взаимодействие става възможно създаването на Единна Теория на Полето, която прераства в Теория на физическия вакуум. Торсионната парадигма и концепцията за физическия вакуум позволяват съвсем определено да се каже, че всички парапсихологични феномени са основани на законите на микросвета и фундаменталните взаимодействия. Може да се каже, че Съзнанието и Мисленето имат материален носител – това са торсионните полета. Последните научни изследвания показват, че сферата на Съзнанието и Мисленето има материална основа, която представлява Единно Поле. Познавайки физиката на Единното Поле (физическия вакуум), може да се разбере природата на Съзнанието, Мисленето и Колективния Разум.
По метода на пробите и грешките, след множество възторжени победи и катастрофални падения, науката все пак достига до знанията, които езотериката владее. За съжаление, нито един физик-теоретик, доколкото ни е известно, не умее чрез медитация да черпи знания от Информационното Поле на Вселената и нито един посветен (лама, свами, гуру и т.н), без да бъде физик, не е съумял да преведе на научен език получените по време на медитация уникални знания. Единствено съвместното използване на научните методи за изследване на света и религиозните начини за получаване на „чисто знание“ позволяват на човечеството да прекрачи в ХХІ век, разбирайки напълно основите на Мирозданието.
Акад.Акимов, член на РАЕН, изтъква: „Създаването на новата концепция – Теория на физическия вакуум и като нейно следствие – създаването на торсионни технологии, позволява да се намери изход от всички задънени улици на технократичното общество, тъй като обхваща всички сфери на човешката дейност.“
И така, да разгледаме новата научна концепция за физическия вакуум.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
Глава 1. Науката признава съществуването на твореца
Науката без религията е непълноценна, а религията без науката е сляпа. А. Айнщайн
През 1992 г. в Рио-де-Жанейро се провежда Конференция на ООН по околната среда и развитието (ЮНСЕД), където не само са разгледани проблемите на икономическия растеж, но фактически за първи път в историята на нашата цивилизация са обобщени резултатите от икономическата дейност на човека на Земята. Те се оказват плачевни. В документите от Конференцията в Рио се констатира, че планетата е обхваната от глобална екологична криза. Заобикалящата ни природа е под заплахата от пълна деградация, която все повече се превръща в опасност за цялото световно стопанство. Социално-екологичната криза като дамоклев меч виси над цивилизацията ни.
Причините за глобалната екологична катастрофа са очевидни за всички — това е нашата собствена стопанска дейност, насочена към задоволяване на растящите материални потребности на хората за сметка на все по-разширяващото се унищожение на природните богатства.
Тази ситуация до голяма степен може да се обясни с вкоренилата се в нашия мироглед представа за геоцентричната система на света, същността на която се изразява с формулата: Земята е центърът на Вселената, а човекът е венецът на творението. Цялата Природа е създадена от Бога за човека и служи на човека. За нас, пратениците на Бога на Земята, тази представа за мирогледно превъзходство е доста изгодна. И заедно с нарастването мощта на науката, се увеличава екплоатацията на тази лъжлива представа, служеща за реализацията на ефимерните цели за завоюване, покоряване и преобразуване на Природата. Едно сравнение: същото би се получило, ако живеещите в нас милиарди микроби изведнъж решат да преобразуват индивидуалния си носител – човека.
И тъй като подобен мироглед абсолютно не съответства на реалните закони на мирозданието, възниква познатата ни странна ситуация, при която всички като че ли искат да направят добро, а се получава нещо лошо.
Човечеството днес стои на прага на самоунищожението си от екологична катастрофа. Прекомерното замърсяване на атмосферата и океана се е прехвърлило и в околоземния Космос, където вече летят огромни количества технологични отпадъци. Според прогнози на учените, ако не бъдат взети някакви кардинални мерки, след 20-30 години човечеството ще започне бързо да изчезва от лицето на планетата.
С право може да се твърди, че към края на хилядолетието, въоръженият до зъби със знания Homo Sapiens разграби и прахоса съкровищниците на Природата, като при това отрови и собствената си среда на обитаване.
Основната причина, поставила човечеството на ръба на глобална екологична катастрофа, е бездуховността на нашата цивилизация. На състоялите се в Москва през 1998 г. Първи обществени слушания по Декларацията за правата на Земята, представителката на общественото движение Т. Романова заяви следното: “Главното е днес цялото човешко общество, всеки човек да осъзнае, че нашата бездуховна цивилизация се е насочила към удовлетворяване на прекомерно нарастващите – и в по-голямата си част излишни – потребности на физическото тяло, че човечеството е загубило целта на своето развитие и движение. Необходимо е цел на всеки човек и на обществото да стане преобразяването и духовното усъвършенстване в името на прехода на човечеството на ново ниво в еволюционното развитие – от разумния човек към духовния човек. “
Тази позиция намира подкрепа у много учени, в това число е проф. И.Н.Яницкий, който пише: “Основите на безуспешно решаваните досега екологични проблеми са заложени в нашата нравственост”.
В развитието на нравствеността огромна роля може и е длъжна да изиграе религията.
На 8 декември 1988 г. в Москва и в четири американски града – Ню-Йорк, Сан-Франциско, Бостън и Детройт – е извършено проучване на общественото мнение. Съветските граждани и американците отговарят на едни и същи въпроси. В Москва изследванията са организирани от Института по социология към АН на СССР, а в американските градове – от фирмите “МАРТИЛА и КАЙЛИ” и “МАРКЕТ ОПИНИОН РИСЪРЧ”. Във всеки град са били анкетирани по хиляда човека над 18-годишна възраст, по метода на телефонното обаждане. Номерата на абонатите са случайно избрани от ЕИМ от общия списък на абонатите в града. От сто въпроса в анкетата, три са били непосредствено свързани с религията.
Какво мрачно впечатление правят данните от анкетата в Москва! Да, седемдесетте години воинстващ атеизъм са извършили своето черно дело. Колкото и да е тъжно, своя принос е дала и науката.
В древността научното и религиозното познание за света са били единни. Това се вижда добре от “Изумрудения Скрижал” на Хермес Трисмегист и в много други произведения.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
Предговор
Ако Бог не съществува, животът би бил абсурден. Той не би имал нито смисъл, нито ценности, нито цел. У. Крейг
Мръкваше. Вървях по дясната страна на Невски проспект в посока към Адмиралтейството. Недалеч от Дома на Книгата забелязах голяма група хора в градинката пред Казанския Събор. Те бурно обсъждаха нещо с вдигнати нагоре глави, сочейки с ръце към небето. Пресякох улицата и се приближих.
— Вижте, вижте, това е Бог! Това е Бог! — викаха едни.
— Къде? Къде? Не виждам! Не виждам! – питаха други. Една млада майка с малката си дъщеричка привлякоха вниманието ми. Момиченцето, дърпайки майка си за ръката, сочеше към небето и викаше:
Мамо! Мамо! Виж! Ето, виж го!
А майката развълнувано въртеше глава и със сълзи в гласа повтаряше:
Не виждам! Не виждам! Къде? Къде?
Вдигнах глава и изведнъж видях в небето едно голямо и добро лице. То ни гледаше така, както сигурно Гъливер е гледал страната Лилипутия. Много добре се виждаха очите, носът и устата. Челото и скулите някакси се сливаха с вечерното небе, различавайки се само леко по своя оттенък. Изведнъж усетих огромна радост да залива сърцето ми. Чувах гласа на една от жените до мен: “Не виждам! Не виждам! Къде? Къде?” А от моето гърло се изтръгна радостен вик: “А аз виждам! Виждам!” И в този момент изведнъж срещнах погледа си с Неговите големи, добри и кой знае защо кестеняви очи. Мисълта, че Той ме беше забелязал, ме изпълни с такова огромно щастие, че аз… се събудих.
Това беше сън. Но той остави в мен незабравимо впечатление. Дълго време се намирах под влиянието на този сън, докато един ден в мен възникна мисълта: “Може би това не е случайно? Може би аз зная и виждам, или мога да разбера и видя нещо такова, което не знаят и не виждат мнозина от хората около мен? И аз, в качеството си на учен, започнах да събирам сведения за научни разработки, потвърждаващи, че Бог, Тънкият Свят, фините човешки тела, безсмъртието на душата съществуват. Заедно със съпруга ми, също учен, няколко години наред изучавахме наличната литература, набавяхме си книги, ходехме по библиотеки, вниквахме в сухите и оскъдни сведения в областта на научните открития. Бяхме потресени: оказа се, че науката вече е напреднала изключително много в това направление.
Но болшинството от нас и до днес не знаят, че теоретичната физика вече е достигнала до признаването на Бога, успяла е да обясни феномена на човешкото съзнание и феномените на парапсихологията (такива като телепатията, телекинезата, левитацията, телепортацията и др.), потвърдила е съществуването на Тънкия свят, фините човешки тела, психичната енергия и съвсем сериозно търси начини да осъществи контакти с информационното поле на Вселената или със Съзнанието на Вселената.
Всичко това е станало възможно въз основа на новите научни концепции за физическия вакуум и торсионните полета. През последните десет години са направени такива открития, които довеждат до смяна на парадигмата и коренно ще променят, а вече и променят нашия светоглед.
Сензационните факти, разтърсващи въображението, от една страна и новите научни открития – от друга, все повече свидетелстват за необходимостта от съюз между науката и религията. Та нали религията съдържа знанията на предходните цивилизации, придобити от тях в резултат на изследвания и това са преди всчико знания за Бога и душата. Но възможно ли е в съвременното технократично общество да има искрена вяра в съществуването на душата и Бога? Съвременният човек едва ли би повярвал в приказки, на него му е по-близка научната обосновка на всяко едно твърдение. Дошло е вече времето, религиозните знания да бъдат осмислени от позицията на съвременната наука.
Оказва се, че научната концепция за физическия вакуум и теорията на торсионните полета са именно онези знания, които не са достигали за научното обяснение на Тънкия Свят, Съзнанието и психофизичните феномени. И до ден-днешен тези невероятни научни открития са малко известни на широкия кръг читатели. Сведения за тях се публикуват основно в специализираните списания и брошури-препечатки с малък тираж. Като правило, в тях материалите са представени на езика на математиката и трудно могат да бъдат разбрани.
Оценявайки социалната значимост на последните научни открития за живота на всеки човек, авторите на книгата са си поставили задачата да напишат достъпна за широкия читател книга за онази област в науката, която би му помогнала да се ориентира в най-сложните въпроси на битието, съзнанието, Тънкия Свят, целта и смисъла на живота, душевните преживявания.
Като илюстрация към научните концепции, в книгата са публикувани изключително интересни материали на професор Е.Мулдашов от трансхималайската му експедиция, както и някои сензационни данни, до които стига науката.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
ОТ АВТОРИТЕ
На границата с третото хилядолетие Русия бе постигната от зла участ. Прекрасната ни волна и просторна страна с очи като синчец, се оказа под игото на плътно тъмно поле от негативна енергия, което се проявява в почти ежедневни катастрофи от техногенен характер, природни катаклизми, въоръжени конфликти, умишлено организирани взривове и пожари. Какво става? Защо?
Преди няколко години в телевизионното предаване “Моментът на истината”, журналистът Л. Караулов зададе следния въпрос на ръководителя на известната днес фирма “Аерофлот”: “Смятате ли за нормално един ръководител на фирма да разполага с огромни лични доходи, а в същото време академик Д. С. Лихачов да получава мизерна заплата?” Отговорът бе потресаващ: “Значи, академик Лихачов сега просто не е необходим”. Ето защо – след като “академик Лихачов не е необходим” – наемници убиват “необходимите” ръководители, взривяват жилищни сгради и подлези; затова расте духовната и нравствена празнота в обществото.
Чувството на безсилие, депресия и равнодушие на едните и цинизмът, алчността, злобата и ненаситността на другите създадоха това негативно енергийно поле, което днес задушава Русия!
Сега това осъзнават много учени, религиозни деятели, високоразвити в нравствено отношение членове на обществото. Нещо повече, те правят всичко възможно за спасяването на страната и хората. Ние всички започваме да го проумяваме — бавно, мъчително, недоверчиво и плахо. Пътят на духовното възраждане и нравственото пречистване е дълъг и труден. И всеки, който може, следва да внесе своята лепта в това благородно дело.
Предлаганата книга “Физика на вярата” е призвана да способства за духовното и нравствено възраждане на човека и обществото.
С разбирането, че колкото и да повтаряш “халва, халва“, в устата ти по-сладко няма да стане, авторите очевидно са избрали най-ефективния начин за информиране на читателя: те използват доказани и обяснени от науката факти, потвърждаващи че Тънкият Свят, фините човешки тела, Душата, Духът, физическата основа на съзнанието и мисълта са реалност.
В първата глава на книгата – “Науката признава съществуването на Твореца” – интересно и убедително се разказва за сливането на науката с религията. Науката и религията са двете крила, които ще помогнат на Русия “да полети”, но затова е необходимо научните доказателства на религиозните истини да стигнат до колкото може повече хора в страната.
Не случайно акад А.Е.Акимов. от Руската академия за естествени науки пише: “Физиката признава Свръхразума!” Акад. П.Бехтерева, член на Руската академия на медицинските науки и на Руската академия на науките казва: ”Бог съществува!”, а президентът на Руската Академия на Науките акад. Ю.Осипов от високата трибуна на Всемирния Руски Народен Събор открито заяви: “Учените стигнаха до извода за съществуването на Твореца!”
Директорът на Центъра по физика на вакуума, занимаващ се с изследвания на Тънкия Свят акад. Г.И.Шипов от РАЕН казва: “Аз твърдя, че съществува нова физическа теория, създадена в резултат на развитието на представите на А.Айнщайн, в която се появява едно ниво на реалността, синоним на който в религията се явява Бог – една реалност, носител на всички признаци на Божественото. Твърдя само това. Не знам, как е устроено това Божество, но то реално съществува. Не е възможно да Го опознаем и “изучим” с нашите методи. Науката не доказва, а само казва, че Бог съществува.”
От изключителна важност е, всеки жител на страната ни да разбере и почувства в сърцето си, че над всички ни е Бог! Всеки е свободен да вярва или не на религиозните твърдения, но когато за това започва да говори науката, опираща се на теоретични и практически изследвания и неопровержими факти, всеки един от нас следва да преразгледа възгледите си и да направи преоценка на жизнените си ценности.
За да могат научните доказателства на религиозните истини да станат разбираеми за широк кръг читатели, във втората глава на книгата “Научни аспекти на тайните на Мирозданието” интересно и увлекателно са изложени основите на физиката – от етера на Нютон до теорията на физическия вакуум на Г.И.Шипов. Този сложен материал е изложен в една проста, достъпна и рабираема система, в която изследванията на Нютон, опитите на Физо и Майкълсън, теорията на относителността на Айнщайн, квантовата механика, изключителните трудове на Дирак и, най-накрая, уникалните изследвания на академик Г.И.Шипов и трудовете на Института по теоретична и приложна физика неумолимо водят читателя към физиката на Тънкия Свят, опознаването на която води до разбиране на природата на съзнанието, мисълта, Единното Информационно Поле и Колективния Разум. Следва да се подчертае, че втора глава съдържа прекрасен методически материал за изучаване на физика от ученици и студенти. Ще отбележим като досаден куриоз, че най-забележителните научни разработки от последното десетилетие, кардинално променящи нашия светоглед, до ден-днешен не присъстват в учебната литература.
В третата глава на книгата – “Информация, съзнание, човек”, в увлекателна форма се обясняват най-сложни понятия за информацията и съзнанието, разглежда се съществуването на човека в торсионните полета – носители на информацията, съобщават се сензационни научни факти, получени предимно от руски учени. Интерес представлява научната версия за сътворяването на Света, която е в пълно съответствие с възгледите на професор Е.Р.Мулдашов.
Книгата “Физика на вярата” е призвана да помогне на читателя в това трудно време да намери в себе си онази вътрешна духовна сърцевина, която ще му помогне да устои на всякакви трудности, да премине през всякакви изпитания.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
Физика на вярата
Татяна и Виталий Тихоплав
Уважаеми читатели! Смятам, че предложената на вашето внимание книга “Физика на вярата” e нещо изключително рядко.
Сигурен съм, че авторите на тази книга са внимателни наблюдатели и задълбочени учени, посветили труда си на едно дело с изключителна важност – да просвещават хората в духа на високата нравственост и научния подход към истината.
В книгата лесно, просто и интересно се разказва за реални парапсихологични и паранормални факти, цитират се мъдри мисли на изтъкнати хора, съумели да прогледнат отвъд чертата към Тънкия Духовен Свят. В книгата убедително се разказва за взаимовръзката на науката с религията, за необходимостта от сливането им в единно развиващо се знание – за това говорят представителите на световната наука и религиозните дейци.
В книгата достъпно се разказва за най-новите изключителни постижения на теоретичната и на практическата физика; за откриването на петото фундаментално взаимодействие – информационното; за Физическия Вакуум и торсионните полета. Тези забележителни научни открития позволиха на учените да разберат същността на Тънкия Свят, да обяснят природата на Съзнанието, Мисловната дейност, Душата и да признаят Абсолюта.
Книгата учи хората на най-важното в техния живот: да обичат Живота, да обичат хората, да обичат и пазят Природата.
Внимателно четете книгата “Физика на вярата”. В процеса на четене внимателно наблюдавайте реакцията си. Сигурен съм, че след като прочетете тази интересна книга, много неща ще ви се изяснят и ще станат по-разбираеми за Вас.
Академик А.И.Федотов, Президент на Санкт-Петербургската инженерна академия, Санкт-Петербург, 18 август 1999 г.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
Translate »
error: Content is protected !!
Този сайт използва бисквитки(cookies), за да подобри Вашето сърфиране. OkВиж повече