РАЗКАЗ ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ

РАЗКАЗ ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ

 

 

 

 

Преди няколко години преживях операция, която според специалистът, който ми спаси живота и ми каза: ,,ако беше се забавила още няколко минути нямаше да си говорим в момента‘‘. Личната ми лекарка не виждаше нищо спешно в ситуацията. Когато пристигна у дома тя ме погледна и първата й реплика беше „да не се излагам“.

 

 

Но преди това какво  се случи всъщност.

 

 

Една сутрин едва станах от леглото. Беше ми много лошо – толкова лошо, че не можех да се позная и имах болки най – вече в коремната област. Никога не съм се чувствала така. Реших, че ще ми мине и зачаках отшумяване на болката, връщайки се отново в леглото.

 

 

По едно време станах и запълзях към огледалото. Не можех да ходя, (това не беше ми се случвало). Отидох до огледалото да се погледна и съзрях съвсем друг човек. Така бях посиняла и побеляла едновременно, че сама се стреснах от образът, който ме гледаше от  огледалото. Приличах на жив мъртвец. Обадих се на приятелка за помощ, която не можеше да реагира на момента и каза, че като й остане време ще мине. Реших, да се пробвам сама да ида при личния си лекар да ме прегледа и да каже какво ми има. Правих опити да се обличам с много забавени движения. Усетих се, че ми трябва много време, за да си облека блузата. Едва си вдигнах горницата, когато изведнъж се изтрополих на земята. Нямам идея колко съм стояла в безсъзнание, но в момента, в който се осъзнах започнах отново борба с жилетката. Случи се същото. Отново не знаех колко съм стояла така. В момента, в който дойдох на себе си реших, че няма да се обличам и ще се обадя на лекарката да дойде у дома, защото аз не мога да отида при нея. Звъня й, обяснявайки с много тих глас каква е ситуацията, и че няма как да стигна до нея, защото припадам като стана от леглото. Тя на свой ред ме попита дали съм си платила здравните осигуровки, за да може да дойде до вкъщи. Позамислих се кога последно съм ги плащала. Знаех, че имам пропуснати плащания, но забравих колко са. Отговорих, че в момента не се сещам. Докато говорим, тя сяда пред компютъра, за да провери. След което, повишавайки тон ми обясни, че имам пропуснати вноски за четири месеца. А тя е на работа в момента, и когато й остане време ще дойде. Посъветва ме през това време да взема кисело мляко със сол  и кафе, за да си кача кръвното. Според нея проблемът е от ниско кръвно. Затворих слушалката. Сетих се, че нямам в къщи кисело мляко, нямах и кафе. Легнах отново в леглото, да ми помине малко, за да мога да отида да си купя поръчаните неща.

 

 

По едно време се звънна  на врата. Едва станах от леглото. Още не бях прекосила стаята, когато отново паднах на земята. Помъчих се да извикам да почакат, но не знаех дали някой ме е чул. Отново се помъчих  да извикам с немощен глас. Молих се поне втория път да са ме е чули. Не знам колко време мина докато стигна до вратата, но имах чувството, че е много, докато  Там беше личната ми лекарка. Поканих я вътре и тя влезе. Обърнах се , за  да отида към стаята с леглото и пак паднах на земята. В един момент усетих шамари по лицето си и отворих очи. Лекарката започна да ми се кара, като ми каза да не се лигавя, а да се стегна и да стана, че не може да ме вдигне сама. Стегнах се и станах. Зачудих се дали докторката се държи с всички пациенти така или само с тези, които не са си платили здравните осигуровки. Нямаше как да разбера. Отидохме до леглото, легнах и тя започна прегледа. Попита ме дали съм направила киселото мляко със сол както ми е казала. Отговорих и, че не съм и отговорът не й се понрави. Пита ме и за кафе. Отговорих, че  и такова нямам. Тя започна да говори още по-троснато, защо не съм и изпълнила заръките. Обясних, че чакам една приятелка да дойде, ако успее от ангажиментите, които има. Лекарката  на момента ми каза да я набера по телефона, за да говори с нея. Аз се обадих на приятелката си, като й обясних, че лекарката иска да разговаря с нея. Едва подавам слушалката на лекарката. Тя грубо я дръпна и започна да обяснява на приятелката ми, че трябва да дойде по-най бързия начин като и поръча  да купи две кафета за всеки случай и едно кисело мляко. Не знам дали мина и половин час и тя  дойде с поръчката. Лекарката и отвори вратата, а аз чаках на леглото да ми даде това, което щеше да ми помогне. Като ме видя приятелката ми направо се хвана за главата.

 

 

Обърна се тя към лекарката и я запита:

 

– Какво ще правим сега?

-Как какво?! – казва лекарката с раздразнение. – Тя ще се оправи като изпие нещата, които й купи. -отговори тя, бързайки да си тръгне.

– Погледнете я, госпожо! – приятелката ми се ядоса. Как може да говорите така? Не я ли виждате, че е много зле? Даже не мога да и определя цвета на лицето и кое надделява повече бяло със синьо или обратното.

-Ще се оправи. Не се притеснявайте. – каза лекарката още по – ядосана. 

-Вижте какво! – приятелката ми вече беше набрала. – Аз я познавам отдавна и знам, че щом е стигнала до леглото и не може да стане, значи наистина е много зле. Направете нещо!!!

-Обадете се на спешното тогава! – отговори й лекарката троснато.

-Да, ще се обадя! – продължи приятелката ми. – Но кой ще ми повярва, колко наистина е спешно? – говореше отчаяно тя. – Като знаете колко са дневните обаждания там, кой ще ми обърне внимание? По съвсем друг начин се приема ситуацията, като се обади личния лекар от дома на пациента и обясни колко зле е той, а съвсем друго ще е звученето на приятелка обадила се в спешното.

-И какво искате да направя?-попита лекарката.

-Вие да се обадите в спешното преди да тръгнете. – като се усещаше твърдост в гласа на приятелката ми.

-Охх, добре. Дайте ми телефона! – грубо каза лекарката.

-Заповядайте! – каза приятелката ми като си подаде GSM-a си.

Лекарката взе телефона, набра номера на  спешното и зачака някой да вдигне.

След няколко набирания, най накрая някой вдигна слушалката:

– Ало?! – чу се женски глас от другата страна на линията.

-Здравейте! Обажда се д-р (няма да й споменавам името от благодарност към нея) от дома на пациент. Тона й беше равен. – Първо да започна с това, че пациентката не си е платила здравните осигуровки. Не  може да става от леглото, защото й прилошава. Явно кръвното й е ниско. Изпратете линейка до дома й! Запишете си адреса!!! – след това  го продиктува.

– Добре! До 5-10 минути ще бъде там! – чу се от отсрещната страна и разговора  прекъсна.

– Ето, обадих се! Така, че може да тръгвам. – каза лекарката, като понечи да стане.

-Вижте г-жо! – каза приятелката ми изнервено.-  Вие можете да обясните, като дойде линейката  лично на място  за какво става въпрос. Почакайте с нас! Така ще видим какво ще стане. – настояваше тя.

– Нали се сещате, че може да се забавят от спешното? Колко може да се чака? –  каза тя навъсено, като видимо не й се оставаше да чака.

– Нека вярваме, че ще дойде както те са казали, за да не ме оставяте сама в тази сложна ситуация.- отговори спокойно приятелката ми.

Докато се водеше този диалог се звънна на вратата. Приятелката ми отиде и я отвори. За  щастие бяха от спешния екип, които за наше учудване бяха невероятно бързи. Те са ходили при друг спешен случай близо до мястото където живеех. Оказва се, че в тяхната ситуация  е нямало нужда да карат болната в спешното, затова са дошли за по-малко от пет  минути.  Докато отново изпадах в безсъзнание чух как не могат да ме изкарат на носилка защото носилката не можеше дас се побере в асансьора.

Една седмица по-късно си пуснах новините и същата случка, като моята с вътрешен кръвоизлив, се беше случила в Бургас, като жената е починала докато я откарат до болницата.

Leave a Reply

Translate »
error: Content is protected !!