Днес механизмът на защитите бива означаван и с други понятия, осветлява се от алтернативни на психоа­налитичната доктрина теоретични позиции и се интерп­ретира в по-крупни концептуални схеми[1].

Социално-културните възбудители на съпротивите при разпознаването и преодоляването на слабите ни места трябва да бъдат видени най-напред в по-широки рамки: статуса на личността в семейството и общество­то, моделите на оценяване, концепциите за личностно развитие и възпитателен идеал, характеризиращи раз­личните общества и култури. Това е твърде пространна проблематика[2], затова тук бих визирал само ефектите на семейното възпитание и най-вече на образователната система. Традиционните възпитателни подходи се кре­пят върху санкциониране на отклоненията от нормите и предписанията, налагани от обществото и възрастните. Преобладаването   на   наказанията   над   поощренията   е тенденция не до там чужда и на нашите възпитателни традиции.  Особено неблагоприятен ефект (който се пре­открива в избирателното отношение към темата за сла­бостите)   има   етикирането.

Този широко разпространен феномен в образовател­ната практика се проявява в обобщаване на някаква проява, постъпки или дадено качество на поведението и разпростирането им върху личността като цяло. Етике­ти като „неспособен“, „буен“, „двойкаджия“, „недисциплиниран“, „изоставащ“, „труден“, „непоправим“ и други подобни изпълват училищния речник и ние ги приемаме като нещо естествено или най-малко — неиз­бежно. Рядко си даваме сметка обаче, че тези схематизирани и стереотипизирани етикети закриват от нашия поглед широкия спектър от индивидуални характерис­тики на личността, фиксират въздействията и оценките само върху едно качество и блокират възможността за градивно преодоляване на слабостите. Като прибавим и нашата културна предразположеност да обсъждаме по-често (и, изглежда, по-охотно) сенчестите страни, а не светлите прояви на хората около нас, да поставяме оценки и да правим квалификации в повечето изказва­ния, засягащи проявите на другите, става понятно неже­ланието на човек да слуша за слабостите си. Немалък дял в изграждането на психични бариери към темата за слабостите има и неблагополучната практика от 50-те години личните проблеми да се правят достояние на ко­лектива, да се обсъждат публично и да се вземат колек­тивни решения за изправяне на слабостите. Рецидиви на тази практика, базирана върху непризнаване на лич­ностната автономия и неприкосновеността на вътреш­ния свят на отделния човек, намираме до днес най-вече в училищното възпитание. Макар и поосвободено от строго-официалните си одежди и организационния патос, публичното обсъждане на лични неблагополучия и проблеми трудно може да постигне градивен терапевти­чен ефект. То по-скоро засилва вътрешните съпротиви спрямо въздействия „отвън“, поражда недоверие към училищната институция, а понякога и асоциални реак­ции.

Очевидно подходите за намеса в личните проблеми и коригиране на слабостите трябва да бъдат преди всичко психологически съобразени. Не е случайност постоянно растящата популярност на психологическите консулта­ции и кабинетите по психотерапия в развитите страни. Интересът към тази хуманна дейност на психолозите за­почна да се пробужда и у нас. Мисля, че книгата на аме­риканския психотерапевт Уейн Дайър се появява тъкмо навреме. Тя ще разсее много предубеждения и непра­вилни представи за възможностите ни да преодолеем вътрешните пречки към едно хармонично съществуване и реализиране на собствените ни възможности и ще ни предложи подходи за справяне с психологичните про­блеми,  разбираеми и достъпни  за всеки от нас.

Дайър не е афиширал принадлежността си към точ­но определена школа в психотерапията. Все пак за чита­теля няма да е без значение да знае, че той не е психоа­налитик. Неговите въздействия не разчитат на бавното и мъчително търсене на изтласкани преживявания в де­брите на безсъзнателното. Тъкмо обратно — терапев­тичният му подход се гради върху стратегия, която за­лага на активността на всеки негов клиент, при това активност, използваща предимствата на нашето мисле­не. Лайтмотивът на неговата концепция би могъл да бъ­де съвсем накратко изразен като „ефективно мислене срещу   самопогубващото   поведение“.

Опитният психотерапевт успява да ни убеди, че пове­чето от причините за нашите затруднения се крият в самите нас и че до голяма степен от самите нас зависи дали ще се чувствуваме пълноценни, или не. Тоест ние имаме възможности да избираме: дали ще останем във властта на „самопогубващите“ капани, дали ще се отда­дем на нашите емоции на тревога, вина, несигурност, дали ще продължим пасивно да преживяваме собствена­та си неудовлетвореност, или ще използваме мисленето си, за да открием грешките в „субективната“ си логика и изградим концепция  за конструктивна промяна.

[1] У нас цялостна и оригинална теоретична схема за обяснение на за­щитните феномени е разработена от проф. К. Заимов. Вж: К.  Заимов. Афективни параадаптивни реакции на личността. С, Медицина и физ­култура, 1981

[2] Историко-етнографски анализ на различните културни модели на социализация на детето можете да намерите в: И. С. Кон. Ребенок и общество. „Наука“, М.,   1988.

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.izvorite.com/