Увод – Вълшебните клетки

Бях във втори клас, когато в часа на госпожица Новак се качих върху една малка кутия, за да мога да стигна достатъчно високо, за да погледна през окуляра на микроскопа. Уви, бях прекалено близо, за да мога да видя нещо различно от светло петно. Най-накрая се успокоих и успях да чуя инструкциите да се отдръпна от окуляра. И тогава се случи едно събитие толкова драматично, че промени целия ми живот занапред. Едно чехълче изплува върху полето. Бях хипнотизиран. Силната врява на останалите деца утихна, изчезна и училищната миризма на току-що подострени моливи, нови пастели и пластмасови несесери с картинка на Рой Роджърс. Цялото ми тяло беше парализирано от извънземния свят на тази клетка, която за мен беше дори по-вълнуваща от днешните филми с компютърно генерирани специални ефекти.

В наивното си детско съзнание аз виждах този организъм не като клетка, а като микроскопична личност, мислещо, чувстващо същество. Струваше ми се, че вместо да се движи безцелно, този малък едноклетъчен организъм има своя мисия, въпреки че не знаех каква точно е тя. Безмълвно съзерцавах чехълчето докато то неуморно се движеше из подложката от водорасли. Докато го наблюдавах задълбочено, огромният псевдопод на една ганглиева амеба започна да се промъква в полето.

Точно тогава посещението ми в този миниатюрен свят внезапно приключи, защото Глен, побойникът на класа, ме събори от кутията, понеже на свой ред искаше да погледне през микроскопа. Опитах се да привлека вниманието на госпожица Новак, надявайки се, че „нарушението“ на Глен ще ми даде възможност на още един „наказателен удар“ към микроскопа. Но оставаха само няколко минути до обяд, а и другите деца на опашката се блъскаха за ред. Веднага след училище се прибрах на бегом у дома и развълнувано разказах на мама за приключението си с микроскопа. Приложих всички трикове за убеждаване, които владее едно седемгодишно дете – врънках, умолявах и накрая придумах някак майка си да ми купи микроскоп, за да прекарвам часове, хипнотизиран от онзи странен свят, до който можех да се докосна само чрез чудото на оптиката.

По-късно, по време на докторантурата си, минах на по-високо ниво с електронен микроскоп. Предимството му пред обикновения микроскоп е в това, че е хиляди пъти по-мощен. Разликата помежду им е като тази между телескопите за наблюдение, в които туристите пускат по 25 цента, за да разглеждат забележителностите, и изпратеният в орбита телескоп „Хъбъл“, който предава изображения от далечния космос. Да премине към използването на електронен микроскоп в лабораторната си работа е истинско посвещаване в рицарство за амбициозния биолог. Преминаваш през черна въртяща се врата, подобна на онези, които отделят тъмните стаички за проявяване на снимки от осветените работни пространства.

Помня първия път, когато стъпих върху въртяща се врата и започнах да я бутам. Бях в тъмнината между два свята – животът ми на студент и бъдещето ми като научен изследовател. Когато вратата се завъртя, се оказах в широка, тъмна стая, слабо осветена от няколко червени фотографски лампички. Докато очите ми се адаптираха към слабата светлина, аз постепенно започнах да изпитвам страхопочитание към това, което стоеше пред мен. Червените светлинки зловещо се отразяваха върху огледалната повърхност на солидна, дебела около тридесет сантиметра хромирана стоманена колона от електромагнитни лещи, която се издигаше до тавана в средата на стаята. В основата й, разпростираща се и от двете и страни, стоеше голяма контролна конзола. Тя приличаше на контролното табло на „Боинг 747″, отрупана с превключватели, светещи измервателни уреди и многоцветни лампички. Огромни снопове от подобни на пипала захранващи кабели и въздушни тръби излизаха от основата на микроскопа като коренище на стар дъб. Звукът от дрънчащите смукателни помпи и свистенето на машините за охлаждане изпълваше въздуха. Струваше ми се, че току-що се бях телепортирал в командната зала на кораба „Ентърпрайс“[1]. Явно това беше почивният ден на капитан Кърк, защото на пулта за управление стоеше един от моите преподаватели, който се занимаваше със сложната процедура по въвеждането на образец от тъкан в безвъздушната камера в средата на стоманената колона.

Докато минутите летяха, аз изпитах познатото усещане от онзи ден във втори клас, когато за първи път видях клетка. Накрая някакъв зелен флуоресциращ образ се появи върху фосфорния екран. Присъствието на тъмно оцветените клетки едва се долавяше в меките сектори, които бяха уголемени около тридесет пъти. След това постепенно приближението се увеличи. Отначало със 100 пъти, после с 1000 и накрая с 10 000 пъти нормалния размер. Когато най-сетне достигнахме до изкривяване на образа, клетките бяха увеличени повече от 100 000 пъти. Това наистина беше „Стар Трек“, но вместо да летим в космоса навлизахме дълбоко във вътрешното пространство, където „човешки крак не е стъпвал“. В един момент наблюдавах миниатюрна клетка, а след секунди се озовах навътре в нейната молекулярна структура.

Не можех да скрия благоговението си пред факта, че съм на крачка да премина на следващото ниво в науката. Усещаше се и вълнението ми, че съм посочен като почетен помощник капитан. Поех контрола в свои ръце, за да прелетя над този извънземен клетъчен пейзаж. Професорът беше мой екскурзовод, който ми показваше забележителностите: „Ето една митохондрия, това е апаратът на Голджи, ей там има ядрена пора, това е колагенова молекула, онова е рибозома.“

До голяма степен треската, която ме завладя, се дължеше на това, че се възприемах като пионер, който прекосява територия, невиждана досега от човешко око. Докато оптичният микроскоп ми даваше възможност да виждам клетките като живи същества, електронният ме изправи лице в лице с молекулите, които лежат в основата на самия живот. Знаех, че в цитоархитектониката на клетката са заровени тайни, които могат да разплетат мистериите на живота.

За миг люковете на микроскопа се превърнаха в кристална топка; в призрачната зелена светлина на флуоресцентния екран видях своето бъдеще. Разбрах, че ще стана клетъчен биолог и че ще насоча проучванията си към разнищването на всяка подробност от ултраструктурата на клетките, за да прозра тайните на техния живот. Както вече бях научил по време на докторантурата, структурата и функциите на живите организми са дълбоко свързани. Бях сигурен, че съпоставяйки микроскопичната анатомия на отделната клетка с нейното поведение, ще достигна до прозрения за природата на Природата. Докато учех в университета, след това по време на докторантура и през цялата си кариера на професор по медицина, бях посветил всяка своя минута на изучаването на молекулярната анатомия на клетката, защото ключът към нейните функции се крие в структурата й.

Изследванията ми върху „тайните на живота“ ме отведоха до кариерата на изследовател на особеностите на клонираните човешки клетки, отгледани в тъканни култури. Десет години след прекия ми сблъсък с електронния микроскоп вече бях член на преподавателския състав на престижната медицинска академия към Университета на Уисконсин, ползвах се с международно признание за проучванията си върху клонирането на стволови клетки и бях уважаван преподавател. Бях преминал на по-мощни електронни микроскопи, които ми позволяваха да правя чрез компютърна осева томография триизмерни, подобни на сканиране, разрези на организмите, и така се озовавах лице в лице с молекулите, които стоят в основата на самия живот. Въпреки че оръдията на труда ми ставаха все по-сложни, подходът ми не се промени. Никога не загубих убеждението, което имах на седем години, че животът на клетките, които изучавам, има своето предназначение.

За жалост, не бях така убеден в смисъла на собствения ми живот. Не вярвах в Господ, въпреки че, признавам си, понякога ме забавляваше мисълта, че има Бог, който контролира света с изключително извратено чувство за хумор. Все пак бях биолог традиционалист, за когото дали Бог съществува е излишен въпрос: животът е следствие на чиста случайност, раздадена силна карта или, за да съм по-точен, случайно хвърляне на генетичните зарове. Мотото на нашата професия още от времето на Чарлз Дарвин е: „Бог ли? Не ние притрябвал никакъв Бог!“

Не че Дарвин отрича съществуването на Бог. Той просто твърди, че случайността, а не Божият пръст, е отговорна за особеностите на живота на Земята. В книгата си от 1859 г. „Произход на видовете“ Дарвин казва, че характерните черти се предават от родителите на техните деца. Той твърди, че „наследствените фактори“, предавани от родителя на детето му, контролират особеностите на живота на конкретния индивид. Това проникновение провокира учените да правят усърдни опити да разнищят живия организъм до най-миниатюрната му частица, защото в структурата на клетката са очаквали да открият наследствения механизъм, който управлява живота.

Тези проучвания достигат забележителни резултати, когато преди петдесет години Джеймс Уотсън и Франсис Крик обясняват структурата и функциите на двойната спирала на ДНК, материалът, от който са направени гените. Най-сетне учените установяват същността на „наследствените фактори“, за които Дарвин е писал през XIX в. Жълтите вестници тръбят навсякъде за прекрасния нов свят на генното инженерство и неговите обещания за бебета по поръчка и вълшебни лекарства. Ясно помня огромните заглавия по първите страници в този паметен ден през 1953 г.: „Тайната на живота е разбулена“

Подобно на таблоидите, и биолозите веднага застанаха на страната на победителите. Механизмът, по който ДНК контролира живота на организмите, се превърна в основна догма на молекулярната биология, старателно провеждана в учебниците. В дългия дебат на тема „Природата срещу средата“ везните категорично се наклониха към природата. Отначало ДНК се смяташе за отговорна единствено за физическите ни особености, но после започнахме да смятаме, че заедно с това гените контролират емоциите и поведението ни. Така че, ако сте родени с дефектен ген на щастието, можете да сигурни, че животът ви ще бъде нещастен.

За жалост, аз смятах, че съм един от онези хора, обречени на липсващ или мутирал ген на щастието. Бях замаян от безжалостна поредица омаломощаващи ме емоционални крошета. След дълга и болезнена битка с рака почина баща ми. Аз бях основният човек, който се грижеше за него, и бях прекарал последните четири месеца в полети на всеки три-четири дни между Уисконсин, където работех, и дома му в Ню Йорк. Докато не бях до смъртния му одър, се опитвах да поддържам изследователска програма, да преподавам и да кандидатствам за подновяване на основната субсидия за Националния институт по здравеопазване.

И за да е още по-голям стресът, се намирах насред емоционално изтощителен и финансово унищожителен развод. Средствата ми стремглаво се изпаряваха, докато съдебната система беше сякаш минала на моя издръжка. Бях икономически нестабилен и бездомен, в един момент всичките ми притежания можеха са се съберат в един куфар, живеех в мизерен „градински“ жилищен комплекс. Повечето от съседите ми се надяваха да повишат жизнения си стандарт, като се преместят в каравана. Аз направо се страхувах от съседите си. Още през първата седмица от пребиваването ми там разбиха апартамента ми и ми откраднаха аудиоуредбата. На следващата седмица високият над метър и осемдесет и около метър широк Буба почука на вратата ми. Той държеше бутилка бира в едната си ръка, а с другата човъркаше зъбите си с голям пирон и искаше да знае дали имам упътване за касетъчния дек.

Върхът на всичко беше денят, в който метнах телефона си през стъклената врата на кабинета си, строшавайки надписа „ д-р ф. н. Брус X. Липтън, доцент по анатомия, Медицински факултет, Университет на Уисконсин“ с вик: „Изведете ме от тук!“ За този срив спомогна телефонно обаждане от един банкер, който възпитано, но категорично заяви, че не може да удовлетвори молбата ми за ипотека. Беше като сцена от филма „Думи на обич“, когато Дебра Уингър отговаря на надеждите на съпруга си за заем: „В момента нямаме достатъчно пари да покрием сметките си. Да вземем заем означава, че от тук нататък парите никога няма да ни стигат!“

[1] Космическия кораб от научно-фантастическия телевизионен сериал „Стар Трек“ – Б.р

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.spiralata.net/