Skip to content
Що е карма? – Последствие от всички лоши плодове, които сам си посадил в миналото. Христос е дошъл на Земята само за едно нещо – да спаси хората. Под “спасение” подразбираме да ги научи да осветят името Божие в себе си и в света. Върху това име почиват основите на нашето битие. Осветяването на името Божие е най-великото нещо. То представлява философия на бъдещето.(99, с. 203)
Христос дойде на Земята да покаже на хората начин, по който могат да се освободят от своята карма и да влязат в пътя на дихармата. Какво представя дихармата? Тя е закон на благоденствие, при който човек живее в благоприятни условия, в пълна хармония. Дихармата подразбира живот на безсмъртие. Тя е живот на Любовта, на Мъдростта, на Истината, на правдата и на свободата. Българите наричат дихармата “дарба”. Много естествено – като почнеш да обичаш, това е дарба. Като си истинолюбив и говориш истината, това е дарба. За да придобием една от тия дарби, трябва да пуснем живия Бог в себе си.(35, с. 187)
Първата задача на човека е да изправи своята карма, т.е. да изплати дълговете на своето минало. Като изправя своята карма, той неизбежно се натъква на някои чужди погрешки. Щом се натъква на чуждите погрешки, той не трябва да ги избягва, но да потърси начин за тяхното изправяне. Тъй щото човек трябва да се заеме с изправяне на всички неща, които са преплетени с неговата карма. Христос дойде на Земята да разплете и оправи чужда карма – кармата на цялото човечество. За да се справи с тази задача, Той трябваше да обърне течението на природните сили. Не беше лесна работата на Христа. Той изпълни задачата, която невидимият свят беше Му възложил, но кръв излезе от порите Му. На всеки човек е дадена една задача, която трябва да разреши. В изпълнението на задачата си човек не е сам – Бог присъства в него и всеки момент го изпитва. Като греши, Той го поучава, съветва го втори път да не прави същата погрешка. Като греши и като върши добри дела, човек трябва да се самонаблюдава – да разбере под чие влияние се намира.(139, с. 148)
Казват: “Когато някой човек страда, това е карма.” Кармата няма нищо общо със страданията и скърбите в света. Страданията и скърбите – това е езикът на живата природа, това е езикът на Бога – първият език, с който Бог започва да ни говори, за да ни пробуди от дълбокия сън, в който духът пада. Бог го пораздрусва и казва: “Стани, синко, събуди се и започни да мислиш!” Тук няма никаква карма. Кармата е езикът, с който ни се говори да не се отклоняваме от Божествения път. Да не смесватескръбта и страданията с вашите грехове. Питам тогава: ако е вярно това, че страданията са кармата на човека, тогава какви грехове е направил Христос, че страда? Той, ако и Син Божий, дойде на Земята да научи някои уроци, да се усъвършенства. Той дойде главно да научи онзи велик закон на Любовта, който Бог Му предаде – да научи как става жертвата, как Бог повдига падналите същества. Този урок Христос трябваше да го предаде на Своите по-малки братя. Това наричам изкупление. И досега още този закон не е изяснен. Следователно страданията – това са Божествен език. И аз ви казвам: когато започнете да страдате, вие сте в границите на разярения живот. Страдате ли, Бог ви обича; не страдате ли – вие нямате нищо общо с Бога, с Любовта. Не забравяйте, че вашите страдания образуват радостите на другите, а вашите радости са скърби за другите хора.(26, с. 37)
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
Първа глава – Уроците на Петриевата паничка
Във възхвала на умните клетки и умните студенти
През втория си ден на Карибите, докато стоях пред повече от сто очевидно амбициозни студенти по медицина, изведнъж осъзнах, че не за всеки островът беше тихо убежище. За тези нервни студенти Монтсерат не беше спокойно място, а последна възможност да реализират мечтата си да станат лекари.
Моят курс беше почти географски хомогенен – повечето студенти бяха американци от източното крайбрежие, но сред тях имаше хора от всякакви раси и възрасти, включително и един шейсет и седем годишен пенсионер, който гореше от желание да направи нещо по-добро с живота си. Миналото на всички беше също толкова разнообразно – бивши начални учители, счетоводители, медицинска сестра и дори един наркотрафикант.
Въпреки разликите помежду си студентите имаха две общи характеристики. Първата бе, че никой от тях не беше успял да се справи с жестоката конкуренция за ограничените места в американските медицински учебни заведения. Втората, че бяха истински „бойци“, решени да станат лекари – нямаха намерение да се отказват от възможността да докажат качествата си. Повечето от тях бяха похарчили всичките си спестявания или се бяха обвързали с договори, за да покрият учебната си такса и допълнителните разходи по пребиваването си в чужбина. Много от тях за пръв път в живота си се оказваха напълно сами, без семействата, приятелите и любимите си хора. Примиряваха се с непоносимите условия в студентските общежития. И въпреки затрудненията и пречките, с които трябваше да се справят, те нито за миг не се отказваха от желанието си да получат диплома по медицина.
Е, поне докато не изкараха първия си учебен час с мен. Преди идването ми студентите бяха имали трима различни преподаватели по хистология/клетъчна биология. Първият ги зарязал заради някакви лични проблеми, напускайки скоропостижно острова три седмици след началото на семестъра. Университетът бързо успял да намери подходящ заместник, който се опитал да ги изведе от затруднението, но за жалост след три седмици излязъл в отпуск по болест.
През двете седмици преди моето пристигане преподавател по друга дисциплина от факултета четял на курса глави от един учебник. Това естествено отегчавало студентите до смърт, но така факултетът изпълнявал задължението си да осигури необходимия хорариум от часове по този предмет. Академичните изисквания, поставени от изпитващите в Америка, трябвало да бъдат спазени, за да имат право завършилите това учебно заведение да практикуват в Щатите.
За четвърти път през този семестър отегчените студенти бяха изправени пред нов преподавател. Разказах им накратко за себе си и за очакванията, които имах към курса. Дадох им ясно да разберат, че въпреки че сме в чужда страна, критериите ми към тях няма да са по-ниски от тези, които имах към студентите си в Уисконсин, и че не бива дори да си помислят за подобно нещо, тъй като, за да получат диплома, всички лекари трябва да преминат една и съща медицинска комисия – без значение къде са учили. После измъкнах от куфарчето си един топ с изпитни листове и казах на студентите, че им давам тест за входно ниво. Половината семестър вече беше минал и аз очаквах от тях да познават половината от учебния материал. Тестът, който им дадох този първи ден, се състоеше от двадесет въпроса, взети направо от междинния семестриален изпит по хистология на Университета на Уисконсин.
През първите десет минути на изпита в класната стая цареше мъртва тишина. След това един по един студентите започнаха нервно да се въртят и това безпокойство се разпространи из стаята по-бързо от смъртоносния вирус ебола. До края на двайсетте минути, предназначени за теста, курсът беше обхванат от истинска паника. Когато казах „Край“, насъбраните нерви избухнаха в глъч и врява. Успокоих курса и започнах да им чета отговорите. Първите пет или шест отговора бяха посрещнати със сподавени въздишки. След като стигнах до десетия въпрос, всеки следващ отговор бе последван от мъчителни стенания. Най-високият резултат в курса беше десет верни отговора, няколко студента имаха седем попадения, а повечето от останалите с налучкване бяха отговорили поне на един или два въпроса.
Когато вдигнах поглед към курса, срещу себе си видях вцепенени, изпаднали в нервна криза лица. „Бойците“ се оказаха в незавидна позиция. Беше минал повече от половината семестър, а те трябваше да започнат всичко отначало. Студентите се умърлушиха, повечето от тях полагаха безрезултатни усилия да бъдат в крак и с останалите изключително тежки дисциплини. След малко тъгата им се превърна в тихо отчаяние. Гледахме се едни други в смразяващо мълчание. Изпитах някаква вътрешна болка – класът напомняше една от онези снимки на „Грийнпийс“, изобразяващи малки тюленчета с невинни погледи точно преди безсърдечните търговци на кожи да ги убият.
Сърцето ми се сви. Вероятно соленият въздух и сладките ухания бяха ме направили по-мекушав. Във всеки случай, съвсем неочаквано се чух да заявявам, че лично ще се заема с това всеки един от тях да бъде напълно подготвен за крайния изпит, ако и те самите положат необходимите усилия. Когато разбраха, че наистина ще се посветя на успеха им, видях надежда в дотогава изплашените им очи.
Почувствах се като готов за сражение треньор, който надъхва отбора си преди решаващия мач, и им казах, че според мен са точно толкова умни, колкото и студентите, на които съм преподавал в Щатите, и вярвам, че колегите им в Америка просто имат повече опит в зубренето, което им е помогнало да постигнат по-добри резултати на приемните изпити. Също така положих големи усилия да ги убедя, че хистологията и клетъчната биология не са никак трудни дисциплини. Обясних им, че въпреки цялото си изящество природата прилага прости принципи на действие. Обещах им, че вместо да запаметяват факти и цифри, ще се сдобият с реални познания за клетките, защото и аз ще използвам прости принципи, за да обясня тези прости принципи. Предложих им да давам допълнителни вечерни уроци, което щеше да постави на изпитание тяхната издръжливост след и без това дългите дни на лекции и лабораторни упражнения. След десетминутната ми емоционална реч студентите се въодушевиха. Когато часът свърши, изхвърчаха от залата ентусиазирани и напълно решени, че няма да позволят на системата да ги смаже.
Щом студентите излязоха, започнах да се съмнявам в обещанието, което им бях дал. Обхванаха ме съмнения. Знаех, че значителна част от тях изобщо не бяха подготвени за натоварването в медицинския факултет. Много от останалите бяха способни студенти, които обаче нямаха достатъчно опит, за да се справят с подобно изпитание. Страхувах се, че островната ми идилия ще се превърне в безумна, изискваща цялото ми време академична схватка, която щеше да завърши с провал за студентите ми и за мен самия като техен преподавател. Замислих се за работата си в Уисконсин и изведнъж тя започна да ми изглежда лесна. В Уисконсин изнасях само по осем от приблизително петдесетте лекции, които съставляваха целия курс на обучение по хистология/клетъчна биология. Петима от членовете на катедрата по анатомия изнасяха останалата част от лекциите. Разбира се, аз бях този, който отговаряше за съдържанието на материала, защото бях ангажиран в съпътстващите лабораторни упражнения. От мен се очакваше да отговарям на всички свързани с дисциплината въпроси, задавани от студентите. Но да познаваш цялата материя и да изнасяш лекции по тази тема са две коренно различни неща!
Имах три почивни дни да намеря изход от капана, в който сам се бях вкарал. Бях изправен срещу криза, подобна на тази, която преживях у дома, моята индивидуалност тип А ме въвлече в, така да се каже, „див купон“. Интересно, но докато седях край басейна и гледах залеза над Карибите, вътрешният ми страх се трансформира във вълнуващ трепет. Започнах да се въодушевявам от факта, че за пръв път в преподавателската ми кариера отговорността за този важен курс е само моя и не се налага да се съобразявам със стила и ограниченията на колективните програми.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
Translate »
error: Content is protected !!
Този сайт използва бисквитки(cookies), за да подобри Вашето сърфиране. OkВиж повече