Skip to content Как протеините създават живот
Живите организми се различават от неодушевените предмети по това, че се движат; те са одушевени. Енергията, която ги задвижва, е впрегната да свърши „работата“, която извършват животоподдържащите системи, като дихателна, храносмилателна и двигателна. За да схване естеството на живота, човек първо трябва да проумее как се задвижват протеиновите „машини“.
Финалната форма – или конфигурация (техническият термин, използван от биолозите) – на протеиновата молекула се получава в резултат на балансирането между електромагнитните заряди. Обаче ако положителните и отрицателните заряди в протеина се променят, гръбнакът драстично ще се извие и ще се нагласи, за да се балансират отново. Разпределението на електромагнитния заряд в протеина може селективно да се променя посредством голям брой процеси, включително и свързването на други молекули или химични групи като хормони например; отстраняване на ензими или прибавяне на заредени йони; или интерференция на електромагнитни полета като тези, които излъчват мобилните телефони (Tsong 1989).
Фигура А показва идеалната конфигурация на един хипотетичен протеинов гръбнак. Отблъскващите се сили между две отрицателно заредени крайни аминокиселини (стрелките) карат гръбнака да се разтегне толкова, че отрицателните аминокиселини да се отдалечат максимално една от друга. Фигура В показва близък план на крайна аминокиселина. Даден сигнал, в този случай молекула със силен положителен електрически заряд (бялата сфера), бива привлечен и се свързва с отрицателната страна на крайната аминокиселина в протеина. В този конкретен сценарий сигналът има повече положителен заряд от отрицателния заряд на аминокиселината. След като сигналът се съедини с протеина, вече има излишен положителен заряд в този край на гръбнака. Понеже положителният и отрицателният заряд се привличат, аминокиселините в гръбнака ще започнат да се въртят около връзките си, така че положителните и отрицателните крайни аминокиселини ще се доближат една до друга. Фигура С показва как протеинът се трансформира от конфигурация А в конфигурация В. Тази промяна поражда движение, което е впрегнато в работа, за да подсигури такива функции като храносмилане, дишане и съкращение на мускулите. След като сигналът се отдели, протеинът се връща в предпочитаната от него разгъната конфигурация. Ето как породените от протеина движения създават живот.
Променящите формата си протеини са пример за дори още по-впечатляващо постижение на инженерния ум, защото техните прецизни, триизмерни форми им дават и възможността да се свързват с други протеини. Когато един протеин се срещне с молекула, която го допълва физически и енергийно, двамата се свързват като направени от човека зъбчати колела като – да речем – в ръчната мелничка или в стар часовников механизъм.
Разгледайте внимателно следващите две снимки. На първата има пет протеина с уникална форма, примери за молекулярните „зъбчати колела“ в клетките. Тези органични „зъбчати колела“ имат по-нежни зъбци от изработените от човешка ръка, но можете да видите, че тяхната прецизна триизмерна форма им дава възможност безопасно да се съединяват с други допълващи ги протеини.
Протеинова менажерия. На горната снимка са изобразени пет различни примера за протеинова молекула. Всеки протеин притежава прецизна триизмерна конфигурация, която е една и съща във всяко свое копие във всяка една клетка. А) Ензим, чрез който се усвояват водородните атоми; В) Изплетено влакно от колагенов протеин; С) Канал – протеин на мембраната с куха пора в центъра; D) Протеинов компонент с „капсула“, в която може да се настани вирус; Е) ДНК-синтезиращ ензим с прикрепена към него спираловидна молекула на ДНК.
За следващите снимки съм избрал механичен часовник, за да илюстрирам дейността на клетката. На първата снимка има метален механизъм, на който се виждат зъбчатите колела, пружинките, скъпоценните камъни и надписа с модела на часовника. Когато колело А се завърти, то задвижва колело В. Когато се задвижи В, то активира и С и т.н. На следващата снимка наслагвам върху направения от човека механизъм органични протеини с по-заоблени зъбци (увеличени милиони пъти, за да се оразмерят според часовника), за да може да се види, че протеините приличат на часовников механизъм. Гледайки тази метално-протеинова „машина“, човек може да си представи, как протеин А се завърта и задвижва протеин В, което от своя страна активира и протеин С. След като си представите това, погледнете третата снимка, на която изработените от човека части липсват. И ето! Имаме протеинова „машина“, едно от хилядите подобни протеинови образувания, които заедно населяват клетката!
Протеините в цитоплазмата, които си съдействат в образуването на определени физиологични функции, се групират в конкретни формации, познати като пътеки. Тези формации се определят от функциите като респираторни пътеки, храносмилателни пътеки, пътеки за съкращаване на мускулите и ужасния цикъл на Кребс, проклятието на много студенти, които трябва да наизустят всеки един от протеиновите му компоненти и сложни химични реакции.
Можете ли да си представите колко са били развълнувани клетъчните биолози, когато са установили как работят механизмите от протеинови формации? Клетките използват тяхното движение, за да задействат определени метаболитни и поведенчески функции. Постоянните, изменящи формата на протеините движения – които могат да се повтарят хиляди пъти в секунда – са движенията, които създават живот.
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА
Пиер Дако
Увод
БЕЗ ДРЕХИ И БАГАЖ
Не можем да постигнем вътрешна свобода, ако не разберем, че се намираме в съвсем реален затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, ако се отъждествяваме с него. А мнозина се превръщат в свой собствен затвор и в затворници на самите себе си.
Ако се замислим за безбройните клопки, които ни дебнат още от детството, задачата на тази книга може да ни се стори прекалено амбициозна. Често пъти читателите са се обръщали към мен с молба да напиша продължение на „Изумителните пътища на новата психология“. Предпочетох да напиша произведение, чиято единствена прилика с предишното е желанието ми да покажа, че съществува и „друг“ вътрешен свят, че има начин да се стигне до него и до истинската свобода.
Човек се ражда почти изцяло вътрешно свободен. Само около една четвърт от него е запълнена от атавизми, наследственост, расова памет и най-различни физически и психически характеристики. Ако се абстрахираме от тях, за интелекта и чувствата остават цели три четвърти. Това пространство им е предостатъчно, за да се разгърнат напълно, стига да им разрешим.
Душевната свобода е присъща на човека и се проявява, когато нищо не я спъва. Тя може да се сравни с ротор, чиито функции и роля се състоят в това да се върти, докато нещо не му попречи.
Обратното на свободата, разбира се, е затворът. Нещата много отрано се объркват. Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, училището, различните философии, религията и моралът, замесва непорочните три четвърти по рецептите на действащите социални системи. Животът си тече, около вътрешната свобода се заплита мрежа от измислени норми, появяват се мними примери за подражание, Азът се раздробява на множество малки „Аз-ове“, в повечето случаи подправени или бледи копия на истинския.
Именно тогава човек се превръща в свой собствен затвор. И най-вече в загадка за себе си. Азът става неоткриваем. Отклонява се от магистралата и поема по пътища, които не водят заникъде. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, неврози, на опасението, „че не сме като другите“, на сковаващия респект към чуждото мнение, към това, което „е прието“. А най-отдолу се спотайват две чувства – гневът, че сме принудени да живеем в афективен затвор, и желанието да се освободим на всяка цена. Но това желание е блокирано от страх – какво ще кажат хората, какво ще си помислят за нас, ще ни „признаят“ ли за едни от тях.
Ролята на възпитанието е да „информира“, да предава послания, за да спомогне за изграждането на личността. Доколко успешно ще стане това зависи от степента на близост или на „разминаване“ между възпитатели и възпитаник в областта на афективността. факт е, че твърде много възпитатели (в най-широкия смисъл на думата) дезинформират и оттам разграждат афективността и интелекта на възпитаника. Настоящата книга ще ви убеди в това. Ще ви покаже как постепенно се откъсваме от себе си, докато вратите на афективната тъмница се захлопнат зад гърба ни.
Често пъти съм чувал да казват: „Как съм могъл да ги слушам? Защо толкова дълго съм им вярвал?“ Защо? Защото е било необходимо, защото си се боял да не те отхвърлят, да не се превърнеш в „черна овца“. Именно по тази причина толкова хора се правят на „нещо друго“ и живеят изкуствения си живот, докато не станат жертва на собствената си невроза.
През детството и юношеството човек изцяло зависи от възпитанието, от информацията, получена чрез него. Това е даденост, която не може да се промени. Но не по-малко важно е как дълбоко в себе си отговаряме на живота, какво искаме от него.
Ето част от писмото на един читател:
– Четиридесет годишен съм. Възпитан съм в ценностите на западната култура и като повечето хора на моята възраст се намирам на границата между два свята. Продължавам да се колебая между предимствата на постигнатото, на придобитото, на наследеното и непреодолимото влечение към пълното с обещания и изненади Другаде, което само по себе си плаши и тревожи. Сякаш вътрешният затвор е за предпочитане пред зова на свободата. Всъщност „предимствата“ на придобитото са лъжовни и много разочароващи; откриваме, че всичко около нас е само лустро, присъщо на нашето време, наложено ни отвън и достатъчно, за да подхранва образа ни, но не и дълбоката ни същност. А и натискът, упражняван върху нас от всички посоки, ни прави еднакви, стандартни, неминуемо посредствени. Така се затяга режимът на вътрешната ни несвобода.
Добре, а после какво? После мнозина решават да избягат. Но как да го сторят? Ето няколко варианта.
– Пътуването за никъде. Все повече хора си грабват багажа и потеглят „нанякъде“. Накъде? За какво? Често пъти бягството им е несръчно, безразсъдно. Те отхвърлят всяка власт, система, дори всякакъв труд. И отнасят затвора със себе си. Толкова силно са настроени „против всичко“, че не понасят нищо и никого. Затова бягството им нерядко се превръща в своеобразна шизофрения или параноя.
– Прекосяването на пустинята. Това е опит за бягство по на пръв поглед парадоксален начин – чрез депресията. Всъщност зад нея се крие жажда за живот, яростен стремеж към вътрешна свобода, силна потребност да се захвърлят старите дрехи. В края на тунела, след мрака блясва светлина. Ще поговорим за този тъмен тунел по-нататък.
– Понякога „деградациите“ на личността – тук влизат и някои случаи на злоупотреба с наркотици – представляват всъщност опит или надежда да открием дълбоката си същност. Това са лутания, които сами по себе си показват, че сме излезли от пътя. И на тях съм отделил няколко страници.
За щастие има и положителни опити, които приключват обикновено с обновление на личността и я освобождават напълно.
-Далечното плаване. Тук включвам психоаналитичната работа, на която е посветена цяла една глава. Психоанализата е представена в двата й етапа: етапа на „лечението“ – правилното „свързване“ на вътрешните „кабели“ в съответните „вериги“, и етапа, чиято цел е да се открие отговорът, който бихме дали на живота, ако не се бяха натрупали толкова препятствия. Чрез втория етап психоанализата се превръща в „метапсихоанализа“ и излиза извън рамките на класическите методи.
– Положителната разрушителност. Тя е резултат на метапсихоанализата. Опасен израз, ако се разбере превратно, и състояние, изискващо продължителна работа над себе си. По-нататьк ще му дадем обстойно обяснение.
– Незадоволената мечта. Това е мечтата за Любовта, двигател на всяка човешка дейност. Спъва ли ни любовта, или ни носи свобода? Любовта е затаена носталгия, непрекъснат копнеж, неясен блян.
Понякога тя се превръща в изпепеляваща страст. В коя любов можем да открием душевната си свобода?
Най-общо казано, вътрешната свобода е „обетованата земя“, към която всички ние се стремим, но до която не можем да стигнем, без да осъзнаем себе си, без да освободим интелекта си – тази истински „отворена система“, за разлика от безбройните затворени системи, в които много от нас остават запрени за цял живот.
За постигането на вътрешна свобода са необходими огромни и продължителни усилия. От нас се иска да се променим, без да ни е грижа какво ще кажат хората, иска се да не се плашим от собствената си свобода. Защото освобождаването на душата задължително минава през своеобразна маргиналност, през отхвърлянето на безброй системи, често пъти вековни, но отдавна склерозирали и лишени от афективно съдържание.
Пиер Дако
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
2.1.1. Превратностите на ефира
Античността завещава своя ефир на средните векове и по това време в европейската наука ефирът се разглежда като петата стихия: земя, вода, въздух, огън и ефир. Учените от ХVІІІ-ХІХ век, които приемат учението за ефира като световно поле, от самото начало се оказват в много трудно положение. За разлика от античните философи и средновековните схоластици, те са представители на новата наука, опираща се на гръмогласно провъзгласения от Франсис Бейкън принцип за експериментална проверка на теоретичните хипотези.
При разглеждане на различните явления, учените приписват на ефира различни свойства, но какво всъщност представлява той, остава неясно.
Отношенията на великия физик Нютон с ефира са сложни, трудни и даже трагични. В течение на целия си живот Нютон ту потвърждава, ту отрича съществуването на ефира като световно поле. Анализирайки многобройните данни от наблюденията върху движението на планетите, Нютон открива закона за всеобщото привличане, съгласно който се определя силата на взаимодействие между небесните тела. По-нататък, съгласно този закон, експериментално е потвърдено взаимодействието между телата на Земята. Законът за всеобщото привличане е един от върховете на класическата физика. Той е типичен класически закон за далекодействието. Не всичко в този закон удовлетворява Нютон. Какво е това „не всичко“? Неизбежното в теорията на далекодействието е мигновеното действие на силите на привличане на големи разстояния. Нютон разбира, че неговите закони могат да имат смисъл, само ако пространството притежава физическа реалност. В писмо до един от приятелите си Нютон пише: „Мисълта, че едно тяло може да въздейства върху друго на разстояние през пустотата, без участието на нещо такова, което би пренесло действието и силата от едното тяло до другото, ми се струва толкова нелепа, че както предполагам, няма човек, способен на философско мислене, на когото такава мисъл да му мине през ума.“
В творчеството си Нютон редовно се връща към този въпрос, стремейки се да обоснове теоретично гравитацията; като при това възлага огромни надежди на ефира и счита, че разкриването на същността на ефира би позволило да се стигне до решение и на този най-важен въпрос. Ефирът бил нужен и полезен за теорията на Нютон. Но придържайки се към принципа на точните наблюдения и строгите експерименти и без да има възможност да докаже съществуването на ефира, Нютон предупреждава, че при излагане на хипотезата за ефира, „понякога ще говори за нея така, сякаш я е приел и вярва в нея“, обаче само за „да избегне многословието и за по-ясна представа“.
През 1679 г. в писмо до великия физик Роберт Бойл, Нютон излага своето предположение за съществуването на някакво вездесъщо фино вещество, наречено „ефир“. То има различна плътност, състои се от „фини“ частици, при това фини в различна степен. Колкото по-близо е тялото (което и да е) до центъра на привличане, толкова повече все по-фини частици запълват порите на това тяло, изтласквайки от тях по-едрите, по-груби ефирни частици. Това движение на ефира кара тялото да се стреми към центъра на привличане, предизвиквайки неговото падане на Земята.
В първото издание на генералния му труд за всеобщото привличане „Математически начала на натурфилософията“, излязъл през 1687 г., отсъства всякакъв намек за ефира. Но във второто издание на този труд през 1713 г., Нютон отделя сериозно внимание на „един изключтелно фин ефир, проникващ през всички плътни тела и съдържащ се в тях, чрез чиято сила и действия частиците на телата при много малки разстояния се привличат, а при допир се сливат; наелектризираните тела действат на големи разстояния, както привличайки, така и отблъсквайки близки малки тела; светлината се излъчва, отразява, пречупва, отклонява се и нагрява телата, възбужда чувство, заставящо крайниците на животните да се движат по желание, предавайки се именно чрез трептенията на този ефир от външните органи на чувствата към мозъка и от мозъка към мускулите“ .
В течение на своя дълъг и плодотворен живот, великият учен многократно сменя позициите си. От време на време Нютон отбелязва, че за ефира не е известно нищо достоверно, неизвестно е даже дали го има или не и затова той не желае дори да изказва своето мнение по този проблем! А след това отново и отново изказва мнение, което е ту за съществуването на ефира, ту против него.
С.Смирнов, д-р на физ.-мат.н., който специално изучава сложните отношения на Нютон с ефира, решава загадката, благодарение спомените на приятелите на Нютон. За учудване става ясно, че Нютон не само вярва в Бога – вездесъщия и всемогъщия, но и не можел да си го представи по друг начин, освен като особена субстанция, пронизваща цялото пространство и регулираща всички сили на взаимодействие между телата, а чрез това и всички движения на телата, всичко, което става в света. Тоест, Бог – това е ефирът! От гледна точка на църквата, това е ерес. Затова Нютон (като добър християнин и добър физик) не смеел да пише за това свое убеждение, а само понякога го споменавал в приятелски разговори.
Интуицията никога не е подвеждала Нютон. Не го е подвела и по отношение на ефира.
Особената материална субстанция, пронизваща цялото пространство и регулираща всички сили на взаимодействие, която съществено се отличава от ефира, както са си го представяли по времето на Нютон, бе открита от учените на ХХ век, изследвана и наречена физически вакуум.
Авторитетът на Нютон увеличава авторитета на ефира. Съвременниците и потомците на Нютон обръщат повече внимание на онези изказвания на великия физик, които утвърждават съществуването на ефира, отколкото на другите, които поставят това под съмнение.
Под понятието ефир започват да подразбират всичко онова, което, както сега знаем, се предизвиква от въздействието на гравитационни и електромагнитни сили. Но тъй като другите фундаментални сили в света практически не са изучавани до възникването на атомната физика, то с помощта на ефира се опитват да обясняват всякакви явления и всякакви процеси.
Интересът към ефира особено нараства след откриването на електромагнитното поле. Точно тук еластичната среда изглежда незаменима при преобразуването на едното поле в другото. Изкусният теоретик на електромагнитните вълни Д. Максуел наблюдава в своите експерименти очевидното възникване на напрягане на ефира при този процес. Нещо като поле на еластични сили, действащи в деформираното разтегнато или свито парче ластик.
Ефирът трябвало да осъществи действието на закона за всеобщото привличане; ефирът се оказвал средата, в която се разпространяват светлинните вълни; ефирът носел отговорността за всички проявления на електромагнитните сили. Въобще, отговорите на почти всички загадки на природата: физически, химически, биологически – трябвало да се обяснят именно чрез ефира. За едновременното изпълнение на всички тези функции, той би трябвало да притежава твърде различни и често пъти доста противоречиви свойства.
Например, бурното развитие на вълновата теория на светлината налага приписването на фантастични свойства на ефира. Когато англичанинът Томас Юнг и французинът Огюстен Френел стигат до извода, че светлината представлява не надлъжни, а напречни вълни, било им е трудно да осмислят и приемат този резултат за реален. За да се осъществи движението на напречните светлинни вълни със скорост, чиято стойност е определена доста точно още през ХVІІ век, ефирът трябвало да притежава изключителна еластичност. По-голяма от тази на най-еластичната стомана. Еластичността е свойство преди всичко на твърдите тела и то не на всяко. В същото време ефирът трябвало да бъде по-прозрачен за светлината от всеки газ и да не пречи на движението на планетите и звездите.
Всяко ново постижение на вълновата теория дарява ефира с все нови и нови свойства. Това от една страна, а от друга – няма експеримент, който позволява да се отрече ефира. Постепенно, обаче, обясненията на светлинните явления, основани върху хипотезата за ефира, започват да изглеждат все по-изкуствени. Започва да се формира убеждението за несъвършенството на основите на класическата физика. За излизане от кризата е поет курс към разработването на специална физика – физика на високите скорости, близки до скоростта на светлината (релативистка физика).
Първо трябва да се провери валидността на основните положения на класическата физика при светлинни и близки до светлинната скорости.
Класическата физика е основана на трите закона на Нютон, при това всеки закон произтича като частен случай от законите на общата теория. По такъв начин, класическата физика е пример за великолепно разработена теория, чиито детайли и общи принципи не са претърпели никакви изменения или поправки вече няколко столетия.
В основата на класическата физика лежи абсолютността на пространството и времето, съгласно която ходът на времето (продължителността на една негова единица, например, секунда) и размерът на телата (големината на единицата за дължина, например, метър) са неизменни в произволна отправна система и не зависят от това, дали отправната система е в покой или се движи.
Важна основа на класическата физика е принципът за относителност на Галилей. Той твърди, че опити, проведени в неподвижна система, и същите опити, проведени в система, движеща се равномерно и праволинейно, ще дадат един и същ резултат, т.е. всички закони на механиката се запазват в произволни инерциални отправни системи. Инерциалните отправни системи са свободни от външни въздействия и следователно, се движат равномерно и праволинейно или са в състояние на покой.
Накрая, към основните положения на класическата физика трябва да отнесем и правилото за събиране на скорости: ако източник на движение, предаващ на дадено тяло скорост U или средата, в която едно тяло се движи със скорост U, имат в едно и също направление скорост V спрямо неподвижен наблюдател, то скоростта на тялото W спрямо този наблюдател, се определя по правилото за събиране на скорости, съгласно което W=V+U
Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.
Translate »
error: Content is protected !!
Този сайт използва бисквитки(cookies), за да подобри Вашето сърфиране. OkВиж повече