ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА

Пиер Дако

Увод

БЕЗ ДРЕХИ И БАГАЖ

Не можем да постигнем вътрешна свобода, ако не разбе­рем, че се намираме в съвсем реален затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, ако се отъждествяваме с него. А мнозина се превръщат в свой собствен затвор и в за­творници на самите себе си.

Ако се замислим за безбройните клопки, които ни деб­нат още от детството, задачата на тази книга може да ни се стори прекалено амбициозна. Често пъти читателите са се обръщали към мен с молба да напиша продълже­ние на „Изумителните пътища на новата психология“. Предпочетох да напиша произведение, чиято единствена прилика с предишното е желанието ми да покажа, че съществува и „друг“ вътрешен свят, че има начин да се стигне до него и до истинската свобода.

Човек се ражда почти изцяло вътрешно свободен. Само около една четвърт от него е запълнена от атавизми, наследственост, расова памет и най-различни физически и психически характеристики. Ако се абстрахираме от тях, за интелекта и чувствата остават цели три четвърти. Това пространство им е предостатъчно, за да се разгърнат напълно, стига да им разрешим.

Душевната свобода е присъща на човека и се проявя­ва, когато нищо не я спъва. Тя може да се сравни с ротор, чиито функции и роля се състоят в това да се върти, до­като нещо не му попречи.

Обратното на свободата, разбира се, е затворът. Не­щата много отрано се объркват. Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, училището, различните философии, религията и моралът, замесва непорочните три четвърти по рецептите на действащите социални системи. Животът си тече, около вътрешната свобода се заплита мрежа от измислени норми, появяват се мними примери за подражание, Азът се раздробява на множест­во малки „Аз-ове“, в повечето случаи подправени или бледи копия на истинския.

Именно тогава човек се превръща в свой собствен за­твор. И най-вече в загадка за себе си. Азът става неоткриваем. Отклонява се от магистралата и поема по пътища, които не водят заникъде. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, не­врози, на опасението, „че не сме като другите“, на скова­ващия респект към чуждото мнение, към това, което „е прието“. А най-отдолу се спотайват две чувства – гневът, че сме принудени да живеем в афективен затвор, и жела­нието да се освободим на всяка цена. Но това желание е блокирано от страх – какво ще кажат хората, какво ще си помислят за нас, ще ни „признаят“ ли за едни от тях.

Ролята на възпитанието е да „информира“, да предава послания, за да спомогне за изграждането на личността. Доколко успешно ще стане това зависи от степента на близост или на „разминаване“ между възпитатели и възпитаник в областта на афективността. факт е, че твърде много възпитатели (в най-широкия смисъл на думата) дезинформират и оттам разграждат афективност­та и интелекта на възпитаника. Настоящата книга ще ви убеди в това. Ще ви покаже как постепенно се откъсва­ме от себе си, докато вратите на афективната тъмница се захлопнат зад гърба ни.

Често пъти съм чувал да казват: „Как съм могъл да ги слушам? Защо толкова дълго съм им вярвал?“ Защо? Защото е било необходимо, защото си се боял да не те отхвърлят, да не се превърнеш в „черна овца“. Именно по тази причина толкова хора се правят на „нещо друго“ и живеят изкуствения си живот, докато не станат жертва на собствената си невроза.

През детството и юношеството човек изцяло зависи от възпитанието, от информацията, получена чрез него. Това е даденост, която не може да се промени. Но не по-малко важно е как дълбоко в себе си отговаряме на жи­вота, какво искаме от него.

Ето част от писмото на един читател:

– Четиридесет годишен съм. Възпитан съм в цен­ностите на западната култура и като повече­то хора на моята възраст се намирам на грани­цата между два свята. Продължавам да се ко­лебая между предимствата на постигнатото, на придобитото, на наследеното и непреодоли­мото влечение към пълното с обещания и изне­нади Другаде, което само по себе си плаши и тревожи. Сякаш вътрешният затвор е за пред­почитане пред зова на свободата. Всъщност „предимствата“ на придобитото са лъжовни и много разочароващи; откриваме, че всичко око­ло нас е само лустро, присъщо на нашето време, наложено ни отвън и достатъчно, за да подхран­ва образа ни, но не и дълбоката ни същност. А и натискът, упражняван върху нас от всички по­соки, ни прави еднакви, стандартни, неминуемо посредствени. Така се затяга режимът на вътрешната ни несвобода.

Добре, а после какво? После мнозина решават да из­бягат. Но как да го сторят? Ето няколко варианта.

– Пътуването за никъде. Все повече хора си грабват бага­жа и потеглят „нанякъде“. Накъде? За какво? Често пъти бягството им е несръчно, безразсъдно. Те отхвърлят вся­ка власт, система, дори всякакъв труд. И отнасят затво­ра със себе си. Толкова силно са настроени „против всич­ко“, че не понасят нищо и никого. Затова бягството им нерядко се превръща в своеобразна шизофрения или параноя.

– Прекосяването на пустинята. Това е опит за бягство по на пръв поглед парадоксален начин – чрез депресия­та. Всъщност зад нея се крие жажда за живот, яростен стремеж към вътрешна свобода, силна потребност да се захвърлят старите дрехи. В края на тунела, след мрака блясва светлина. Ще поговорим за този тъмен тунел по-нататък.

– Понякога „деградациите“ на личността – тук влизат и някои случаи на злоупотреба с наркотици – представля­ват всъщност опит или надежда да открием дълбоката си същност. Това са лутания, които сами по себе си по­казват, че сме излезли от пътя. И на тях съм отделил няколко страници.

За щастие има и положителни опити, които приключват обикновено с обновление на личността и я освобожда­ват напълно.

-Далечното плаване. Тук включвам психоаналитичната работа, на която е посветена цяла една глава. Психоана­лизата е представена в двата й етапа: етапа на „лечение­то“ – правилното „свързване“ на вътрешните „кабели“ в съответните „вериги“, и етапа, чиято цел е да се открие отговорът, който бихме дали на живота, ако не се бяха натрупали толкова препятствия. Чрез втория етап пси­хоанализата се превръща в „метапсихоанализа“ и излиза извън рамките на класическите методи.

– Положителната разрушителност. Тя е резултат на метапсихоанализата. Опасен израз, ако се разбере пре­вратно, и състояние, изискващо продължителна работа над себе си. По-нататьк ще му дадем обстойно обясне­ние.

– Незадоволената мечта. Това е мечтата за Любовта, двигател на всяка човешка дейност. Спъва ли ни любов­та, или ни носи свобода? Любовта е затаена носталгия, непрекъснат копнеж, неясен блян.

Понякога тя се превръща в изпепеляваща страст. В коя любов можем да открием душевната си свобода?

Най-общо казано, вътрешната свобода е „обетованата земя“, към която всички ние се стремим, но до която не можем да стигнем, без да осъзнаем себе си, без да осво­бодим интелекта си – тази истински „отворена система“, за разлика от безбройните затворени системи, в които много от нас остават запрени за цял живот.

За постигането на вътрешна свобода са необходими ог­ромни и продължителни усилия. От нас се иска да се про­меним, без да ни е грижа какво ще кажат хората, иска се да не се плашим от собствената си свобода. Защото осво­бождаването на душата задължително минава през свое­образна маргиналност, през отхвърлянето на безброй системи, често пъти вековни, но отдавна склерозирали и лишени от афективно съдържание.

Пиер Дако

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.virtualnabiblioteka.com/