Читателят на тази книга едва ли се нуждае от пре­разказване на основните идеи на Дайър. Авторът ги представя така разбираемо, убедително и дори занима­телно, че е най-добре да бъдат почувствувани и разбра­ни от неговото изложение. Предговорът към книгата няма такава цел. Тя принадлежи към тези четива, които ни въвличат непосредствено в разсъжденията на автора, правят ни съпричастни към неговите идеи и ни подгот­вят вътрешно да ги използваме в собствения си жизнен опит.

Не ми се иска да подмина обаче някои негови поста­новки, чиито категорични формулировки звучат смуща­ващо, влизат в разрез с утвърдените ни представи за нормите на междучовешко общуване и поради това би­ха предизвикали съмнения относно нравствените ефекти на тяхното прилагане. Понятно е, че неговите апели да обичаме себе си, да се освободим от миналото си, да не се съобразяваме с условностите, да не се интересуваме от одобрението на другите хора, да не се стараем да даваме всичко, на което сме способни, да не се позова­ваме на справедливостта, когато обосноваваме собстве­ните си постъпки, да обявим независимост и други по­добни — могат да се схванат първоначално в техния конкретен морален контекст. Тази реакция е също раз­бираема,   като  имаме   предвид  начините,   по които  сме възпитавани — психологическата тъкан на човешките постъпки никога не е била отделяна сама по себе си и разглеждана встрани от моралния дидактизъм. Поради това не само учителите, но и ние във всекидневието ин­терпретираме човешките прояви предимно в морални, а не  в психологични категории.

Може би точно тези ефекти на традиционното възпи­тание е имал предвид психотерапевтът, за да формули­ра своите изходни тези по такъв предизвикателен начин. Такива постановки наистина трябва да предизвикат емоционална реакция и съпротива, за да се подготви по­чвата за собствено психологичното им тълкуване, за от­криване на нови възможности да възприемаме себе си и собственото си поведение. Иначе тяхното „дешифрира-не“ в текста може би няма да разчита на достатъчна емоционална  ангажираност.

Впрочем читателят сам ще се увери, че психологиче­ският „превод“ на авторовите изходни тези далеч не за­плашва чистотата на моралното ни съзнание. Ние ще разберем, че повикът да обичаме себе си не внушава его-центризъм, а необходимост от изграждане на самоува­жение. То няма нищо общо със себеизтъкването, „което е толкова невротично, колкото и поведението на човека, изпълнен със самопрезрение“. Ще се убедим, че жела­нието да търсим одобрението на другите хора е естест­вено, но когато това се превърне в потребност, ние труд­но можем да постигнем само осъществяван е. Ще от­крием изненадани, че етикетите, които си поставяме ка­то обобщение на досегашните си прояви, са по-скоро спирачка за нашето конструктивно развитие, отколкото израз на самокритичност. Ще съумеем да погледнем на безбройните условности в нашия живот не само като на общовалидни закони, изискващи уважение, но и като пречки  за развиване  на вътрешния  самоконтрол и поемането на отговорност за собствените ни постъпки. Ще открием в концепциите за справедливост не само израз на стремежа към нравственост, но и възможност да оп­равдаваме собствените си самопогубващи стратегии на действие. И най-накрая ще се убедим, че нашата способ­ност за вътрешна промяна е част от независимостта на нашето собствено Аз и че промяната зависи от избора, който ние сами ще направим.

Ето защо психологическият еквивалент на подобни, тези ни най-малко не съдържа схващания, че преодоля­ването на слабите ни места трябва да става за сметка на принципите на социалното общежитие и моралните норми на общуването. По-скоро той ни проправя пътя към такова мислене, при което ще открием в разбирае­мите и обосновани от здравия разум постъпки прояви на невротично и самопогубващо поведение, ще разбе­рем „печалбите“ от това поведение и най-вече начините да   се   освободим от него.

Всички обходни пътища към рушене на самопогуб-ващите себепредстави и действия водят до постепенно разкриване на творческите възможности на отделната индивидуалност. Защото творчеството не е само „ели­тарна“ дейност на откриване и създаване на новото. Творчеството се проявява и тогава, когато решаваме проблеми вътре в нас, когато вземаме важни житейски решения, когато открием конструктивен способ за пре­одоляване на трудностите във всекидневието. За хума­нистично ориентираните психолози саморазвитието и актуализацията на вътрешните потенциали на личност­та е също проява на творчество. Имаме основание да смятаме, че освобождавайки се от слабите си места, чо­век разширява сам възможностите за проява на творче­ските  си способности.

Моделът на   „човека,   освободил се  от всички слаби места“, който ще намерите в края на тази книга, би мо­гъл да ни изглежда малко идеализиран и дори непости­жим. Но ние нищо няма да загубим, ако се опитаме да се възползуваме от стратегиите на психо терапевт а, да променим нашето мислене и да отстраним онези свои действия, които ни създават напрежение и неудовлетво­реност. Дори да открием в себе си само някои щрихи на „освободения“ от слабите си места човек, това ще означава, че сме открили собствените си възможности за контрол и саморазвитие, които са практически неиз­черпаеми.

Вярвам, че увлекателната книга на Уейн Дайър ще ни предизвика да търсим неизползуваните възможности в себе си, да погледнем на затрудненията си по друг, по-градивен начин и ще ни стимулира да отделяме повече внимание към силните страни на нашето Аз . Нека не приемаме тази книга само като сборник от психологич­ни рецепти, които практически ще ни помогнат да се освободим от слабите си места. Тя е и извор на идеи, с които съвременната практическа психология подпомага пълноценното саморазвитие и с това утвърждава висо­кохуманната  си  роля  в   обществото.

Иван Паспаланов

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.izvorite.com/