Върховенството на ДНК

Ще забележите, че в предишния раздел изобщо не споменах ДНК. Така е, защото отговорни за изменението на електромагнитния заряд на протеините са техните движения, а не ДНК. По какъв начин сме стигнали до широко разпространената и често експлоатирана идея, че гените „контролират“ биологията? В „Произход на видовете“ Дарвин твърди, че „наследствените“ фактори се предават от поколение на поколение, контролирайки характерните потомствени белези. Влиянието на Дарвин било толкова голямо, че учените сляпо се втурнали да търсят този наследствен материал, който според тях управлявал живота.

През 1910 г. задълбочени микроскопски анализи разкриват, че наследствената информация, която се предава от поколение на поколение, се съдържа в хромозомите – нишковидни структури, които се наблюдават в клетката точно преди да настъпи делението й на „дъщерни“ клетки. Хромозомите се обединяват в най-големия органел на новата клетка – ядрото. Когато учените успяват да изолират ядрото, те изследват подробно хромозомите и откриват, че наследствените елементи се съдържат основно само в два вида молекули – протеин и ДНК. По някакъв начин протеиновият механизъм на живота е вплетен в структурата и функцията на тези хромозомни молекули.

Познанията върху функциите на хромозомите се задълбочават през 1944 г., когато учените установяват, че наследствената информация всъщност се намира в ДНК (Avery, et al, 1944; Lederberg 1994). Това било доказано чрез елегантни експерименти. Учените изолират чиста ДНК от един вид бактерии – да го наречем вид А – и я добавят към клетъчни култури, съдържащи само бактерии вид В. След кратък период от време бактериите от вид В започват да проявяват такива наследствени белези, каквито преди това са имали само бактериите от вид А. След като се установява, че за предаването на характерни белези е необходима само ДНК и нищо друго, молекулата на ДНК се превръща в научна суперзвезда.

Остава само Уотсън и Крик да разгадаят структурата и функцията на тази страхотна молекула. ДНК молекулите са издължени и нишковидни. Съставени са от четири азотни химикала, наречени бази (аденин, тимин, цитозин и гуанин, или А, Т, С и G). Откритието на Уотсън и Крик за структурата на ДНК доказва факта, че последователността на базите А, Т, С и G в ДНК определя реда на аминокиселините по протежението на протеиновия гръбнак (Watson and Crick 1953). Тези дълги нишки на ДНК молекулите могат да се разделят на отделни гени – сегменти, които представляват схемата за изграждането на определени протеини. Кодът за възпроизводството на протеиновия механизъм в клетката е разгадан!

Освен това Уотсън и Крик обясняват защо ДНК е съвършената молекула на наследствеността. Всяка нишка ДНК обикновено е увита около втора такава, като от това се получава хлабаво преплитане между двете – конфигурация, позната като „двойна спирала“. Гениалното в тази система е това, че последователностите от ДНК бази в двете нишки са огледални образи. Когато двете нишки се разплетат, всяка една съдържа информацията, необходима й да направи точно свое копие. Така че посредством процеса на отделяне на нишките на двойната спирала ДНК молекулите се самовъзпроизвеждат. Това наблюдение води до заключението, че ДНК „контролира“ собственото си възпроизводство… сама си е „шеф“.

„Предположението“, че ДНК контролира собственото си възпроизводство и служи като схема, според която се конструират протеините, отвежда Франсис Крик до създаването на Главната догма в биологията, убеждението, че всичко се управлява от ДНК. Модерната биология се основава толкова сляпо на тази догма, сякаш е изсечена в камък и е еквивалент на Десетте Божи заповеди в науката. На нейния постулат -„Върховенство на ДНК“ – се основава всеки научен труд.

Според догматичната схема на възникването на живота, ДНК стои величествено на върха, следвана от РНК. РНК е краткотрайно идентично копие на ДНК и като такова представлява физически шаблон, в който е закодирана последователността на аминокиселините, които съставляват протеиновия гръбнак. Диаграмата, изобразяваща Върховенството на ДНК, показва логиката на Ерата на Генетичния детерминизъм. Тъй като белезите на един жив организъм се определят от същността на неговите протеини, а тя е закодирана в ДНК, следователно ДНК е „първопричината“, или основният фактор, определящ белезите на един организъм.

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.spiralata.net/

Как протеините създават живот

Живите организми се различават от неодушевените предмети по това, че се движат; те са одушевени. Енергията, която ги задвижва, е впрегната да свърши „работата“, която извършват животоподдържащите системи, като дихателна, храносмилателна и двигателна. За да схване естеството на живота, човек първо трябва да проумее как се задвижват протеиновите „машини“.

Финалната форма – или конфигурация (техническият термин, използван от биолозите) – на протеиновата молекула се получава в резултат на балансирането между електромагнитните заряди. Обаче ако положителните и отрицателните заряди в протеина се променят, гръбнакът драстично ще се извие и ще се нагласи, за да се балансират отново. Разпределението на електромагнитния заряд в протеина може селективно да се променя посредством голям брой процеси, включително и свързването на други молекули или химични групи като хормони например; отстраняване на ензими или прибавяне на заредени йони; или интерференция на електромагнитни полета като тези, които излъчват мобилните телефони (Tsong 1989).

Фигура А показва идеалната конфигурация на един хипотетичен протеинов гръбнак. Отблъскващите се сили между две отрицателно заредени крайни аминокиселини (стрелките) карат гръбнака да се разтегне толкова, че отрицателните аминокиселини да се отдалечат максимално една от друга. Фигура В показва близък план на крайна аминокиселина. Даден сигнал, в този случай молекула със силен положителен електрически заряд (бялата сфера), бива привлечен и се свързва с отрицателната страна на крайната аминокиселина в протеина. В този конкретен сценарий сигналът има повече положителен заряд от отрицателния заряд на аминокиселината. След като сигналът се съедини с протеина, вече има излишен положителен заряд в този край на гръбнака. Понеже положителният и отрицателният заряд се привличат, аминокиселините в гръбнака ще започнат да се въртят около връзките си, така че положителните и отрицателните крайни аминокиселини ще се доближат една до друга. Фигура С показва как протеинът се трансформира от конфигурация А в конфигурация В. Тази промяна поражда движение, което е впрегнато в работа, за да подсигури такива функции като храносмилане, дишане и съкращение на мускулите. След като сигналът се отдели, протеинът се връща в предпочитаната от него разгъната конфигурация. Ето как породените от протеина движения създават живот.

Променящите формата си протеини са пример за дори още по-впечатляващо постижение на инженерния ум, защото техните прецизни, триизмерни форми им дават и възможността да се свързват с други протеини. Когато един протеин се срещне с молекула, която го допълва физически и енергийно, двамата се свързват като направени от човека зъбчати колела като – да речем – в ръчната мелничка или в стар часовников механизъм.

Разгледайте внимателно следващите две снимки. На първата има пет протеина с уникална форма, примери за молекулярните „зъбчати колела“ в клетките. Тези органични „зъбчати колела“ имат по-нежни зъбци от изработените от човешка ръка, но можете да видите, че тяхната прецизна триизмерна форма им дава възможност безопасно да се съединяват с други допълващи ги протеини.

Протеинова менажерия. На горната снимка са изобразени пет различни примера за протеинова молекула. Всеки протеин притежава прецизна триизмерна конфигурация, която е една и съща във всяко свое копие във всяка една клетка. А) Ензим, чрез който се усвояват водородните атоми; В) Изплетено влакно от колагенов протеин; С) Канал – протеин на мембраната с куха пора в центъра; D) Протеинов компонент с „капсула“, в която може да се настани вирус; Е) ДНК-синтезиращ ензим с прикрепена към него спираловидна молекула на ДНК.

За следващите снимки съм избрал механичен часовник, за да илюстрирам дейността на клетката. На първата снимка има метален механизъм, на който се виждат зъбчатите колела, пружинките, скъпоценните камъни и надписа с модела на часовника. Когато колело А се завърти, то задвижва колело В. Когато се задвижи В, то активира и С и т.н. На следващата снимка наслагвам върху направения от човека механизъм органични протеини с по-заоблени зъбци (увеличени милиони пъти, за да се оразмерят според часовника), за да може да се види, че протеините приличат на часовников механизъм. Гледайки тази метално-протеинова „машина“, човек може да си представи, как протеин А се завърта и задвижва протеин В, което от своя страна активира и протеин С. След като си представите това, погледнете третата снимка, на която изработените от човека части липсват. И ето! Имаме протеинова „машина“, едно от хилядите подобни протеинови образувания, които заедно населяват клетката!

Протеините в цитоплазмата, които си съдействат в образуването на определени физиологични функции, се групират в конкретни формации, познати като пътеки. Тези формации се определят от функциите като респираторни пътеки, храносмилателни пътеки, пътеки за съкращаване на мускулите и ужасния цикъл на Кребс, проклятието на много студенти, които трябва да наизустят всеки един от протеиновите му компоненти и сложни химични реакции.

Можете ли да си представите колко са били развълнувани клетъчните биолози, когато са установили как работят механизмите от протеинови формации? Клетките използват тяхното движение, за да задействат определени метаболитни и поведенчески функции. Постоянните, изменящи формата на протеините движения – които могат да се повтарят хиляди пъти в секунда – са движенията, които създават живот.

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.spiralata.net/

Втора глава: Дължи се на околната среда, глупако

Никога няма да забравя една мъдрост, която научих в университета през 1967 г. в първия ден, в който разбрах, как се клонират стволови клетки. Отне ми години да осъзная какво влияние има тази на пръв поглед простичка мисъл върху работата и живота ми. Моят професор, наставник и блестящ учен Ърв Конигсбърг е един от първите клетъчни биолози, които овладяват изкуството да клонират стволови клетки. Той ми каза, че когато клетките, върху които работим, линеят, причината трябва да се търси първо в средата, в която са поставени, а не в тях самите.

Моят професор не беше толкова глупав като ръководителя на кампанията на Бил Клинтън Джеймс Карвил, който определи „Виновна е икономиката, глупако“ за мантра за президентските избори през 1992 г. Само че клетъчните биолози щяха да постъпят доста добре, ако бяха сложили надписа „Дължи се на околната среда, глупако“ на бюрата си, точно както над предизборния щаб на Клинтън висеше: „Дължи се на икономиката, глупако.“ Въпреки че по онова време не беше ясно, в крайна сметка разбрах, че този съвет е ключов момент към вникването в естеството на живота. Непрестанно получавах доказателства за мъдростта в думите на Ърв. Когато успявах да осигуря на клетките подходяща среда, те се развиваха нормално; когато средата не беше достатъчно добра, това забавяше развитието им. Щом нагласях средата както трябва, „болните“ клетки възвръщаха доброто си здраве.

И въпреки това повечето от клетъчните биолози не знаеха нищо за това прозрение относно техниките за отглеждане на клетъчни култури. След разкритието на Уотсън и Крик за генетичния код в ДНК учените съвсем спряха да обръщат внимание на влиянието, което оказва средата. Дори самият Чарлз Дарвин към края на своя живот допуска, че еволюционната му теория подценява ролята на околната среда. През 1876 г. в писмо до Мориц Вагнер той пише: „Според мен най-голямата ми грешка е, че освен на естествения подбор не отдадох достатъчно значение на непосредственото влияние на средата, например храна, климата и др… Когато пишех „Произхода“ и няколко години след това нямах много добри доказателства за непосредственото влияние на средата; днес има огромно количество такива“ (Darwin 1888).

Учените, последователи на Дарвин, продължават да повтарят същата грешка. Проблемът в подценяването на средата е в това, че то води до надценяване на „природата“ под формата на генетичен детерминизъм – разбирането, че гените „контролират“ биологията. Това схващане не само води до хвърляне пари на вятъра, което ще разисквам в следващите глави, но и – още по-важно – променя отношението ни към собствения ни живот. Когато сте подвластни на убеждението, че гените контролират живота ви, и знаете, че нямате думата в избора на гените си, вие имате отлично извинение да се смятате за жертва на наследствеността. „Не ме обвинявайте за трудовите ми навици – не е в мен вината, че постоянно удължавам крайния срок… Това ми е генетично заложено!“

От самото настъпване на Ерата на Генетиката, ние сме програмирани да вярваме, че сме подвластни на силата на своите гени. Светът е пълен с хора, които живеят в постоянен страх, че един ден съвсем неочаквано техните гени ще се задействат. Помислете за масата от хора, които смятат, че са бомби с часовников механизъм; те очакват ракът да нахлуе в живота им, както се е случило с майката, брата, сестрата, лелята или чичо им. Милиони други отдават разклатеното си здраве не на комбинация от психически, физически, емоционални и духовни причини, а просто на незадоволителната работа на биохимичните механизми в тялото им. Непокорни ли са децата ви? Все по-често първата реакция е такива деца да се лекуват с лекарства, за да се коригира „химичният им баланс“, вместо да се потърси отговор на това, какво всъщност се случва с телата, умовете и душите им.

Разбира се, няма две мнения по въпроса: някои болести като болестта на Хънтингтън, бета-таласемията и кистофиброзата, се дължат изцяло на дефектни гени, но генетичните заболявания засягат по-малко от два процента от населението на Земята; огромната част от хората се раждат с гени, които би трябвало да им дадат възможност да живеят щастливо и да бъдат здрави. Болестите, които са бич за съвременния човек – диабетът, сърдечните заболявания и ракът, – правят късо съединение във връзката между човека и неговото здраве и щастие. Тези заболявания обаче се появяват не вследствие на един-единствен ген, а на сложни взаимодействия между множество гени и външни фактори.

Ами всички онези заглавия, тръбящи за откриването на ген, отговорен за всичко – от депресията до шизофренията? Ако прочетете внимателно тези статии, ще видите, че зад спиращото дъха заглавие стои една отрезвяваща истина. Учените са свързвали много гени с много болести и характерни белези, по рядко са установявали, че един ген, е отговорен за някоя отличителна черта или болест.

Объркването настъпва, когато медиите нееднократно изопачават значението на две думи: корелация и причина. Едно е даден ген да се свързва с някоя болест, но съвсем друго да се твърди, че той е причината за нея, което предполага целенасочено и контролирано действие. Ако ви покажа ключовете си и заявя, че един от тях „управлява“ колата ми, отначало може би ще си помислите, че в думите ми има смисъл, защото знаете, че трябва ключ, за да се запали двигателя. Но ключът  „управлява“ ли в действителност колата? Ако беше така, нямаше да го оставяте сам в нея, защото, докато не внимавате, би могъл да я вземе назаем за няколко кръгчета. В интерес на истината, ключът има „косвена връзка“ с контрола на колата; не той, а човекът, който го завърта, на практика контролира автомобила. Определени гени са свързани непряко с поведението и характеристиките на организма. Само че тези гени не са активни, докато нещо не ги активира.

Кое активира гените? Отговорът беше елегантно поднесен в една статия от 1990 г., озаглавена „Метафорите и ролята на гените и развитието“ от X. Ф. Ниджхаут (Nijhout 1990). Ниджхаут излага доказателства, според които тезата, че гените контролират биологията, е повтаряна толкова дълго и често, че учените са забравили, че това е само хипотеза, а не неоспорим факт. В действителност тази идея е просто едно подозрение, което никога не е било доказвано, всъщност то е поставено под съмнение от най-новите научни изследвания. Генетичният контрол, твърди Ниджхаут, се е превърнал в метафора за обществото ни. Иска ни се да вярваме, че генните инженери са новите медицински вълшебници, които могат да лекуват болести и в същото време да създадат още Айнщайновци и Моцартовци. Само че метафората не отговаря на научната истина. Ниджхаут обобщава: „Когато е необходим даден генетичен продукт, проявлението на въпросния ген се активира от сигнал от заобикалящата го среда, а не от свойство на самия ген.“ С други думи, що се отнася до генетичния контрол, „дължи се на околната среда, глупако“.

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.spiralata.net/

Да проследим разговора между клетките

През годините, в които преподавах в медицинска академия, осъзнах, че студентите по медицина, поставени в академична среда, се конкурират помежду си и злословят един за друг повече от шайка адвокати. Те изживяват Дарвиновата борба в своя стремеж да бъдат „най-силните“, които ще се доберат до дипломирането след четири изтощителни години в медицинския факултет. Това стремително гонене на високи оценки, без да се съобразяват с колегите наоколо, несъмнено следва Дарвиновия модел, но винаги ми е изглеждало като подигравка за онези, които се стремят да станат състрадателни лечители.

Моите стереотипи за студентите по медицина обаче бяха опровергани по време на престоя ми на острова. След надъхващата ми реч аутсайдерите от курса спряха да се държат като обикновени студенти по медицина; отказаха се от идеята „най-силният оцелява“ и обединиха силите си в един отбор, което им помогна да изкарат семестъра. По-силните студенти помагаха на по-слабите и така всички станаха по-силни. Хармонията между тях беше едновременно изненадваща и прекрасна за наблюдение.

Накрая имаше и бонус: холивудски хепиенд. За последния им изпит дадох на студентите си същия тест, който трябваше да решат и студентите в Уисконсин. Нямаше абсолютно никаква разлика между резултатите на „отхвърлените“ и техните „елитни“ колеги в Щатите. По-късно много студенти споделиха, че когато са се прибрали у дома и се срещнали със свои колеги, завършили американски медицински училища, с гордост установили, че много по-добре разбират живота на клетките и организмите.

Аз, разбира се, бях потресен от това, че моите студенти бяха сътворили академично чудо. Но минаха години, преди да разбера как успяха да го направят. По онова време смятах, че тайната е във формата на курса, и все още вярвам, че сравнението между човешката и клетъчната биология е по-добрият начин да се обясни материалът. Само че сега, когато вече съм се впуснал в това, което, както казах, се възприема от някои като територия на смахнатия д-р Дулитъл, смятам, че голяма част от успеха на студентите ми се дължи на това, че не се държаха като колегите си от Щатите. Вместо да подражават на умните американски студенти, те имитираха поведението на интелигентните клетки, които се обединяват, за да станат още по-умни. Не аз бях казал на студентите си да следват модела на клетките, защото тогава все още бях под влиянието на традиционното научно обучение. Все пак ми се иска да мисля, че са поели в тази посока по интуиция, след като са чули как превъзнасям способността на клетките да се групират и да действат заедно, за да образуват по-сложни и по-преуспяващи организми.

Тогава не знаех, но днес вярвам, че още една причина за успеха на студентите ми е това, че не спирах да възхвалявам клетките. Хвалех също и тях самите. Те имаха нужда да чуят, че са отлични студенти, за да повярват, че могат да бъдат такива.

Както ще поясня в следващите глави, много хора си поставят ограничения в живота не защото трябва, а защото смятат, че трябва. Но аз се опитвам да изляза от черупката си. Достатъчно е само да спомена, че след четири месеца в рая, преподавайки по начин, който избистри отношението ми към клетките и уроците, които те дават на хората, аз започнах да разбирам много по-добре Новата биология. Това изтри горчивия остатъчен вкус от генетичното и родителското програмиране, както и тезата на дарвинизма, че само по-силният оцелява.

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.spiralata.net/

еволюция без кръвожадност

Въпреки че днес Дарвин е най-известният еволюционист, първият учен, който утвърждава еволюцията като научен факт, е видният френски биолог Жан Батист дьо Ламарк (Lamarck 1809, 1914, 1963). Дори Ернст Майр, създателят на „неодарвинизма“ – модернизиран поглед върху теорията на Дарвин, който се занимава и с молекулярната генетика на XX век – смята, че Ламарк е пионерът. В своята класическа книга от 1970 г. „Еволюцията и разнообразието на живота“ (Мауг 1976, стр. 227) Майр пише: „Струва ми се, че Ламарк има по-големи основания да бъде наричан „баща на еволюционната теория“, както всъщност смятат и няколко френски историци… той е първият автор, който посвещава цяла книга главно на теорията на органичната еволюция. Той първи разглежда цялото животинско царство като резултат на еволюцията.“

Ламарк не само представя своята теза петдесет години преди Дарвин, но и предлага не толкова брутална теория за механизмите на еволюцията. Според него еволюцията се основава на „поучително“ взаимодействие между организмите и обкръжаващата ги среда, което дава възможност на формите на живот да оцеляват и да еволюират в един динамичен свят. Неговата идея е, че организмите се научават да се приспособяват, за да оцеляват в променящата се среда, и предават наученото на поколението си. Интересно е това, че хипотезата на Ламарк за механизмите на еволюцията подкрепя схващанията на днешните биолози за това как имунните системи се адаптират към околната среда, за което говорих по-горе.

Теорията на Ламарк до неотдавана е под прицела на Църквата. Идеята, че хората еволюират от по-нисши форми на живот, е обявена за ерес. Освен това Ламарк не е приеман насериозно от колегите си учени, които като креационисти гледат с насмешка на теориите му. Немският биолог еволюционист Лугуст Вайсман спомага за това Ламарк да бъде низвергнат с опитите си да провери теорията, че организмите предават на поколенията си придобитото след съприкосновението им с околната среда умение да оцеляват. В един от своите експерименти Вайсман отрязва опашките на мъжка и женска мишка и ги чифтосва. Той заявява, че ако теорията на Ламарк е вярна, родителите би трябвало да предадат на децата си липсващата опашка. Първото котило обаче се ражда с опашки. Вайсман повтаря експеримента с 21 поколения, но не се ражда нито една безопашата мишка, което го води до заключението, че идеята на Ламарк за наследствеността е погрешна.

Само че експериментът на Вайсман не е истинска проверка на теорията на Ламарк. Според биографа Л. Д. Йорданова Ламарк смята, че за подобни еволюционни промени са необходими „огромни периоди от време“. През 1984 г. Йорданова пише, че неговата теория „почива“ на голям брой „предположения“, включително и на това, че „законите, на които се подчиняват живите същества, са създавали все по-сложни форми в течение на огромни периоди от време“ (Jordanova 1984, стр. 71). Очевидно, продължилият пет години експеримент на Вайсман не е достатъчно продължителен, за да провери истинността на теорията. Още по-съществен недостатък ни експеримента му е, че Ламарк никога не е доказвал, че всяка промяна, която претърпява един организъм се проявява в поколението. Ламарк твърди, че организмите проявяват някои качества (като опашките), когато те са им необходими, за да оцелеят. Макар Вайсман да смята, че мишките не се нуждаят от опашките си, никой не е питал въпросните мишки дали този орган им е жизнено необходим!

Въпреки очевидните си недостатъци експериментът с мишките без опашки спомага за това репутацията на Ламарк да се срине. Еволюционистът от Корнелския университет С. X. Уодингтън пише в „Еволюцията на еволюциониста“ (Waddington 1975, стр. 38): „Ламарк е единствената бележита фигура в историята на биологията, чието име буквално се е превърнало в обидна дума. Постиженията на повечето учени биват опровергавани с времето, но много малко автори са написали трудове, които след два века все още биват отричани с такова настървение, че някой скептик би заподозрял нечиста съвест. В интерес на истината, смятам, че Ламарк е заклеймен несправедливо.“

Уодингтън е написал тези пророчески думи преди тридесет години. Днес теориите на Ламарк биват преоценявани под тежестта на данните от новата наука, която твърди, че често критикуваният биолог не е грешал за всичко и че прехваленият Дарвин не е напълно прав. Заглавието на една статия в престижното списание „Сайънс“ от 2000 г. беше един от сигналите, които дадоха гласност на този проблем: „Не е ли бил Ламарк поне малко прав?“ (Baiter 2000).

Една от причините някои учени да погледнат по друг начин на Ламарк е тази, че еволюционистите ни напомнят за неоценимата роля, която взаимопомощта играе в запазването на живота в биосферата. Учените отдавна са забелязали съществуващите симбиотични връзки в природата. В книгата си „Сляпото петно на Дарвин“ (Ryan 2002, стр. 16) британският физик Франк Райън отбелязва множество подобни връзки, изключително между жълтата скарида, която събира храна, докато партньорът й, попчето, я предпазва от хищници, както и някои разновидности на рака пустинник, които носят розови анемонии върху черупката си. „Рибите и октоподите обичат да се хранят с раци пустинници, но когато ги приближат, анемонията протяга своите ярко оцветени пипала и с микроскопичната си артилерия от отровни стрелички жили потенциалния нападател, пропъждайки го да търси храна другаде.“ Анемонията воин също има полза от тези отношения, защото тя се храни с остатъците от храната на рака.

В наше време сътрудничеството в природата не се възприема само като една лесна за наблюдение връзка. „Биолозите все по-ясно разбират, че животните еволюират едновременно и продължават да съществуват заедно с най-различни групи от микроорганизми, които са им необходими да оцеляват и да се развиват“, се твърди в наскоро публикувана в „Сайънс“ статия, озаглавена „Справяме се с малко помощ от нашите (малки) приятели“ (Ruby, et al, 2004). Днес с изучаването на тези взаимовръзки се занимава бързо развиващата се област, наречена „системна биология“.

По ирония на съдбата през последните десетилетия са ни учили да се борим с микроорганизмите с всякакви средства, от антибактериален сапун до антибиотици. Но това неразумно послание пренебрегва факта, че има много бактерии, които са от огромно значение за нашето здраве. Класическият пример за микроорганизми, които помагат на хората, са бактериите в храносмилателната ни система, които са съществен фактор за нашето оцеляване. Бактериите в стомаха и храносмилателния тракт ни помагат да смелим храната и дават възможност да се усвоят жизненоважни витамини. Това съдействие между хора и микроби е причината, поради която широко разпространената употреба на антибиотици е пагубна за оцеляването ни. Антибиотиците унищожават наред, убиват както вредните бактерии, така и онези, необходими за оцеляването ни.

Новите постижения в науката за генома разкриват още един механизъм за взаимодействие между видовете. Оказва се, че живите организми на практика обединяват своите клетъчни общества, като споделят своите гени. Смятало се е, че гените се предават само на потомството на отделния организъм чрез възпроизводство. Днес учените осъзнават, че гените се предават не само на отделни членове на вида, но и на други видове. Предаването на генетична информация посредством трансфер на гените ускорява еволюцията, тъй като по този начин организмите се сдобиват с „натрупания“ опит на други организми (Nitz, et al, 2004; Penissi 2004; Boucher, et al, 2003; Dutta and Pan 2002; Gogarten 2003). Като имаме предвид предаването на гени, организмите вече не могат да бъдат възприемани като отделни същества; не съществува стена между видовете. Даниъл Дрел, ръководител на програмата за микробния геном към Департамента по енергия, споделя със „Сайънс“ (2001 294:1634): „Вече не можем така лесно да даваме определение за това какво представлява един вид“ (Penissi 2001).

Подобно предаване на информация не е единичен случай. Това е метод, чрез който природата увеличава шансовете за оцеляване на биосферата. Както споменах по-рано, гените представляват физическите спомени на организмите за преживяното от тях. Според наскоро възприетата теория за обмяната на гени между индивидите тези спомени се разпределят, като така влияят върху оцеляването на всички организми, съставящи общността. Сега, когато знаем за този механизъм на трансфериране на гени между видовете, се появява опасността от генно модифициране. Например човъркането в гените на домата може да причини такива изменения на цялата биосфера, които не можем дори да си представим. Вече има проучване, според което, когато човек яде генетично модифицирана храна, изкуствено създадените в нея гени преминават в него и променят бактериалната му флора (Heritage 2004; Netherwood, et al, 2004). По същия начин трансферът на гени между генно модифицирани селскостопански култури и виреещите около тях растения е причина за увеличаването на високоустойчиви видове, наричани суперплевели (Milius 2003; Haygood, et al, 2003; Desplanque, et al, 2002; Spenser and Snow 2001). Генните инженери не са вземали предвид генния трансфер, когато са внасяли в природата генно модифицирани организми. Сега ние започваме да усещаме ужасните последствия от тяхното безхаберие, докато модифицираните от тях гени се разпространяват сред останалите организми и им влияят. (Watrud, et al, 2004)

Гениите еволюционисти предупреждават, че ако не съумеем да приложим на практика познанията за нашата обща генетична съдба, според които е много важно всички видове да си взаимодействат, ние поставяме под въпрос собственото си съществуване. Трябва да надскочим теорията на Дарвин, която набляга върху значението на индивида, и да се обърнем към онази теза, според която обществото е по-важно. Британският учен Тимъти Лентън доказва, че еволюцията зависи повече от взаимодействието между отделните видове, отколкото между индивидите от един вид. Еволюцията се превръща в основа на оцеляването на най-силните групи, а не на най-силните индивиди. В една статия в „Нейчър“ от 1998 г. Лентън пише, че вместо да се вторачваме в отделния индивид и неговата роля и еволюцията, „трябва да обърнем внимание на общността от организми и средата им на живот, за да разберем напълно кои техни черти са устойчиви и доминират“ (Lenton 1998).

Лентън подкрепя хипотезата на Джеймс Лавлок за Гея, според която Земята и всички видове, които я населяват, образуват един интерактивен, жив организъм. Онези, които подкрепят тази хипотеза смятат, че намесата в равновесието на суперорганизма, наречен Гея, като унищожаването на тропическите гори, изтъняването на озоновия слой или изменението на организми с генно инженерство, я заплашват с унищожение, а следователно застрашават и самите нас.

Скорошни изследвания, финансирани от Британския съвет за изследване на околната среда, подкрепят тези опасения (Thomas, et al, 2004; Stevens, et al, 2004). В историята на планетата има пет масови унищожения и за всички тях се смята, че са причинени от извънземни събития, като разбиваща се в земята комета например. Едно от новите проучвания стига до извода, че „естественият свят преживява шестото масово унищожение в своята история“ (Lovell 2004). Този път обаче причината за унищожението не е външен фактор. Според един от авторите на проучването Джеръми Томас: „Доколкото можем да кажем, този път причината е в един животински организъм – човекът.“

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.spiralata.net/

Източниците на живот:  интелигентните клетки стават още по-умни

Не би трябвало да ни изненадва, че клетките са толкова умни. Едноклетъчните организми са първите форми на живот на планетата. Откритите вкаменелости говорят за това, че те съществуват около 600 милиона години след създаването на Земята. През следващите 2,75 милиарда години от историята на планетата света са населявали само автономни едноклетъчни организми – бактерии, еуглени и амебоподобни протозони.

Преди около 750 милиона години, когато се появяват първите многоклетъчни организми (растения и животни), тези разумни клетки откриват начин да стават все по-умни. Многоклетъчните форми на живот първоначално представляват свободни общества или „колонии“ от едноклетъчни организми. Отначало клетъчните общества се състоят от десетки или стотици клетки. Но заради предимствата да се живее в общности скоро те започнат да наброяват милиони, милиарди и дори трилиони социално взаимодействащи си самостоятелни клетки. Въпреки че всяка от тях е микроскопична, размерът на обществата от клетки варира от едва забележим до монолитен. Биолозите са класифицирали тези организирани общества според структурата им. Наблюдавани с невъоръжено око, клетъчните общества наподобяват отделни същества – мишка, куче, човек, – но в действителност те са добре организирани сдружения от милиони и трилиони клетки.

Еволюционният стремеж към все по-големи общества е просто резултат на вродения инстинкт за самосъхранение. Колкото по-добре организмът познава средата, която обитава, толкова по-големи са шансовете му да оцелее. Когато клетките се обединят помежду си, те рязко увеличават познанията си. Ако всяка клетка има произволно количество знания – X, тогава потенциално всеки колониален организъм би притежавал информация, равна най-малко на X пъти броя на клетките в колонията.

За да оцелеят сред такова множество от себеподобни, клетките създават структури. Сложните общества разпределят помежду си работата с такава прецизност и ефективност, че дори всекидневно менящите се организационни диаграми в големите корпорации не могат да се мерят с тях. Оказва се, че за обществото е много по-полезно, ако всяка отделна клетка изпълнява точно определени задачи.

С появата на животните и растенията клетките започват да придобиват специални функции още в ембриона. Процесът на цитологична специализация дава възможност на клетките да изграждат специфичните тъкани и органи на тялото. С времето този модел на диференциация, или разпределянето на работата между членовете на обществото, бива внедрен в гените на всяка клетка от общността, а това значително увеличава способността й да работи и оцелява.

В по-големите организми например само малък процент от клетките се занимават с това да разчитат и да реагират на външни стимули. Тази работа е задължение на групи от специализирани клетки, които изграждат тъканите и органите на нервната система. Нейната функция е да възприема средата и да координира поведението на всички останали клетки в огромното клетъчно общество.

Разпределението на работата между клетките в обществото допълнително способства за общото оцеляване. Постигнатата ефективност на работа позволява повече клетки да живеят с по-малко ресурси. Спомнете си старата поговорка: „Където за един, там и за двама.“ Или пресметнете разходите по построяването на къща с две спални и ги сравнете с тези на подобен апартамент в кооперация със стотици апартаменти. За да оцелее, всяка клетка трябва да изразходи определено количество енергия. Енергията, спестена от индивидите, живеещи в общества, допринася както за увеличаването на шансовете за оцеляване, така и за по-доброто качество на живот.

В американското капиталистическо общество Хенри Форд вижда тактическо предимство в разделението на труда и го прилага в създаването на своята поточна линия за производство на автомобили. Преди Форд на малка мултифункционална работническа бригада е отнемало седмица-две да произведе един-единствен автомобил. Форд организира работата във фабриката си така, че всеки работник да отговаря само за една конкретна дейност. Той нарежда голям брой работници по протежение на поточната линия и колата, която трябва да се сглоби, преминава през ръцете на всеки отделен специалист. Ефективността на специализацията на труда позволява на Форд да произвежда нов автомобил не всяка седмица, а на всеки деветдесет минути.

За жалост по времето, когато Чарлз Дарвин излага напълно новаторската си теория за възникването на живота, е било твърде удобно да се „забрави“ фактът, че за еволюцията е необходима взаимопомощ. Преди 150 години той заключава, че живите организми са постоянно изправени едни срещу други в „борба за оцеляване“. Според Дарвин борбата и насилието са не само част от животинската (човешката) природа, но са и основните „движещи сили“ на еволюцията. В последната глава на книгата си „Произход на видовете посредством естествен отбор, или запазване на облагодетелстваните породи в борбата за оцеляване“ Дарвин пише за неизбежната „борба за оцеляване“, а също така, че еволюцията е движена от „войната в природата, глада и смъртта“. Добавете към това и твърдението му, че еволюцията е случайна, и ще имате свят, описан в поезията на Тенисън, като „хищен и кръвожаден“, поредица от безсмислени кървави битки за оцеляване.

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.spiralata.net/

Клетките като миниатюрни човешки същества

Както се оказа, този курс по хистология беше най-ентусиазиращият и интелектуално задълбочен период в академичната ми кариера. Свободен да преподавам така, както самият аз искам, се впуснах в един нов начин на преподаване, подход, който ми се въртеше в главата от години. Бях запленен от идеята, че ако възприемаме клетките като „миниатюрни човешки същества“, ще ни бъде по-лесно да разберем тяхната физиология и поведение. Докато обмислях как да структурирам курса, се въодушевявах все повече. Идеята да обединя биологията на клетката с човешката биология отново ме накара да се ентусиазирам от науката, както в детството си. Все още изпитвах вълнение, когато правех лабораторни изследвания, но не и когато бях заринат от административните подробности, с които един член на факултета трябва да се занимава, включително безкрайните заседания и мъчителните за мен коктейли.

Смятах, че клетките приличат на хората, защото след толкова години зад микроскопа гледах със смирение сложността и силата на привидно простите като анатомия движещи се из петриевата паничка точици. Сигурно в училище сте учили основните съставни части на клетката: ядрото, в което се съдържа генетичната информация, митохондриите, които произвеждат енергия, защитната мембрана на клетката и цитоплазмата, която я изпълва. Но тези на пръв поглед елементарни от анатомична гледна точка клетки представляват всъщност цял един сложен свят; тези умни клетки прилагат технологии, които учените все още не проумяват напълно.

Идеята, която обмислях, че клетките са миниатюрни човешки същества, би се приела като ерес от повечето биолози. Опитът да се обясни природата на нещо, изхождайки от човешкото поведение, се нарича антропоморфизъм. „Истинските“ учени смятат антропоморфизма за своеобразно морално прегрешение и не признават учените, които съзнателно го прилагат в работата си.

Въпреки всичко аз вярвах, че имам добро основание да се отклоня от ортодоксалните научни схващания. Биолозите се опитват да натрупат знания, като наблюдават природата и съставят хипотези за това как тя работи. След това измислят експерименти, с които да подлагат на проверка идеите си.

За да формулират хипотеза и да проведат експеримент, учените неизбежно трябва да помислят за това как една клетка или друг жив организъм прекарват живота си. Прилагането на „човешки“ решения или човешки поглед при разгадаването на тайните на биологията автоматично навлича върху такива учени обвинението, че използват антропоморфизъм. Откъдето и да се погледне, биологията в известен смисъл се основава на очовечаването на проучваната материя.

Всъщност аз смятам, че негласният запор върху антропоморфизма е отживяла времето си останка от Средновековието, когато църковните власти отричали съществуването на пряка връзка между хората и всички останали Божии творения. Виждам смисъл в това, ако хората се опитват да придадат човешки качества на крушка, радио или джобно ножче, но няма никаква градивна критика в него, ако се използва за живи същества. Ние, хората, сме многоклетъчни организми и би трябвало наследствено да имаме общи поведенчески модели с клетките, от които сме съставени.

Все пак осъзнавам, че е необходимо да промените изцяло възгледите си, за да схванете това сравнение. В исторически план нашите юдео-християнски вярвания са ни накарали да мислим, че ние сме разумни същества, които са създадени по съвсем различен начин от растенията и животните. Тази гледна точка ни кара да гледаме от високо на по-низшите същества като на неразумни форми на живот; особено на тези от тях, които са на по-ниско еволюционно стъпало.

Ала не бихме могли да сме по-далеч от истината. Когато гледаме на другите хора като на неделими същества или виждаме в огледалото един самостоятелен организъм, в определен смисъл сме прави, или поне погледнато от тази страна. Въпреки това, ако ви смаля до размера на една клетка, за да погледнете тялото си от тази гледна точка, това ще ви даде възможност да видите света по нов начин. Тогава няма да се възприемате като неделим организъм, а като шумно общество от повече от петдесет трилиона отделни клетки.

Докато се забавлявах с идеите си за курса си по хистология, картината, която не излизаше от главата ми, беше една диаграма от енциклопедия, която ползвах като дете. В раздела за хората имаше илюстрация върху седем страници от прозрачна хартия, на всяка от които беше отпечатано едно и също очертание на човешко тяло. На първата страница в очертанието имаше гол мъж. Отгръщайки я, сякаш одирах кожата му и откривах мускулатурата му – картинката, запълваща очертанията на втората страница. Когато прелистех и нея, препокриващите се образи на следващите страници разкриваха пред мен истинска дисекция на човешкото тяло. Разлиствайки ги, виждах поред скелета, мозъка и нервите, кръвоносните съдове и системите на органите.

За курса на Карибите добавих към прозрачните страници още няколко допълнителни слайда, всеки от които илюстриран с клетъчни структури. Повечето от тях се наричат органели, „миниатюрните органи“ на клетката, потопени в пихтиестата цитоплазма. По своите функции органелите могат да се сравнят с тъканите и органите на тялото. Към тях спадат ядрото, което е най-големият органел, митохондриите, апаратът на Голджи и вакуолите. Традиционният подход към този курс е първо да се обърне внимание на тези клетъчни структури, а после да се премине към тъканите и органите на човешкото тяло. Вместо това аз обединих тези два дяла на курса, за да подчертая съвпаденията между хората и клетките.

Учех студентите си, че биохимичните механизми, действащи в системите на клетъчните органели, са по същество едни и същи с тези на човешките органи. Въпреки че хората са съставени от трилиони клетки, аз наблягах върху това, че няма нито една „нова“ функция в нашите тела, която вече да не действа в отделната клетка. Всяка еукариотна (съдържаща в себе си ядро) клетка притежава функции, отговарящи на нашата нервна, храносмилателна, дихателна, отделителна, ендокринна, опорно-двигателна, сърдечно-съдова, репродуктивна система, кожа и дори примитивна имунна система, която използва семейство от подобни на антитела „убиквитинови“ протеини.

Освен това разясних на студентите си, че всяка клетка е разумно същество, което може да оцелява самостоятелно, факт, демонстриран от някои учени посредством отделяне на единични клетки от тялото и отглеждането им в подходяща среда. Както ми подсказваше интуицията още в детските ми години, тези умни клетки имат своя цели намерения; те активно издирват такава среда, която да е благоприятна за тяхното оцеляване, и същевременно избягват токсични и враждебни условия. Също като хората, отделните клетки обработват хилядите стимули от микросредата, която населяват. Анализирайки тази информация, клетките подбират адекватни реакции, за да подсигурят оцеляването си.

Отделните клетки са способни също и да се учат от опита си и да трупат клетъчна памет, която предават на поколението си. Например когато дете бива заразено с морбили, идва на помощ млада имунна клетка, за да изгради срещу вируса защитно протеиново антитяло. С този процес клетката трябва да създаде нов ген, който да служи като формула, по която да се изработват антитела срещу морбили.

Първата стъпка в образуването на ген за специфични антитела срещу морбили се извършва в ядрата на младите имунни клетки. В техните гени има огромен брой ДНК сегменти, които закодират информация в протеини с уникални форми. Като обединяват и рекомбинират тези сегменти от ДНК на случаен принцип, имунните клетки създават големи редици от различни гени, всеки от които осигурява уникални по своята форма протеинови антитела. Когато младата имунна клетка произвежда протеиново антитяло, което представлява близко и физическо съответствие на нахлуващия вирус, тази клетка се активира.

Активираните клетки прилагат един невероятен механизъм, развиване на афинитет към производството на напълно „отговарящи“ на нахлуващия вирус на морбили антитела, които да му противодействат (Li, et al, 2003; Adams, et al, 2003). Посредством процеса, наречен соматична хипермутация, активните имунни клетки произвеждат стотици копия на оригиналния ген на антитялото. Въпреки това всяка нова версия на този ген мутира по малко, така че в нея бива закодиран протеин на малко по-различно антитяло. Клетката избира този ген, който произвежда най-подходящото антитяло. Освен това избраният вариант на гена преминава и през повтарящи се етапи на хипермутация, за да шлифова допълнително формата на антитялото и така да отговаря напълно на вируса на морбили (Wu, et al, 2003; Blanden and Steele 1998; Diaz and Casali 2002; Gearhart 2002).

Когато така оформеното антитяло се прикрепи към вируса, то дезактивира нашественика и го маркира за унищожение, като по този начин предпазва детето от набезите на морбили. Клетките запазват генетичната „памет“ на това антитяло, за да може в бъдеще, ако индивидът отново е изложен на морбили, клетките незабавно да пуснат в ход своя имунитет. Новият ген може също да се предаде и на цялото потомство на клетката, когато тя се дели. Посредством този процес клетката не само „научава“ за вируса на морбили, но и съхранява „паметта“, която ще бъде унаследена и разпространена от потомството й. Това удивително откритие на генното инженерство е изключително важно, защото то разкрива наследствения „интелигентен“ механизъм, чрез който клетките еволюират (Steele, et al, 1998).

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.spiralata.net/

Първа глава – Уроците на Петриевата паничка

Във възхвала на умните клетки и умните студенти

През втория си ден на Карибите, докато стоях пред повече от сто очевидно амбициозни студенти по медицина, изведнъж осъзнах, че не за всеки островът беше тихо убежище. За тези нервни студенти Монтсерат не беше спокойно място, а последна възможност да реализират мечтата си да станат лекари.

Моят курс беше почти географски хомогенен – повечето студенти бяха американци от източното крайбрежие, но сред тях имаше хора от всякакви раси и възрасти, включително и един шейсет и седем годишен пенсионер, който гореше от желание да направи нещо по-добро с живота си. Миналото на всички беше също толкова разнообразно – бивши начални учители, счетоводители, медицинска сестра и дори един наркотрафикант.

Въпреки разликите помежду си студентите имаха две общи характеристики. Първата бе, че никой от тях не беше успял да се справи с жестоката конкуренция за ограничените места в американските медицински учебни заведения. Втората, че бяха истински „бойци“, решени да станат лекари – нямаха намерение да се отказват от възможността да докажат качествата си. Повечето от тях бяха похарчили всичките си спестявания или се бяха обвързали с договори, за да покрият учебната си такса и допълнителните разходи по пребиваването си в чужбина. Много от тях за пръв път в живота си се оказваха напълно сами, без семействата, приятелите и любимите си хора. Примиряваха се с непоносимите условия в студентските общежития. И въпреки затрудненията и пречките, с които трябваше да се справят, те нито за миг не се отказваха от желанието си да получат диплома по медицина.

Е, поне докато не изкараха първия си учебен час с мен. Преди идването ми студентите бяха имали трима различни преподаватели по хистология/клетъчна биология. Първият ги зарязал заради някакви лични проблеми, напускайки скоропостижно острова три седмици след началото на семестъра. Университетът бързо успял да намери подходящ заместник, който се опитал да ги изведе от затруднението, но за жалост след три седмици излязъл в отпуск по болест.

През двете седмици преди моето пристигане преподавател по друга дисциплина от факултета четял на курса глави от един учебник. Това естествено отегчавало студентите до смърт, но така факултетът изпълнявал задължението си да осигури необходимия хорариум от часове по този предмет. Академичните изисквания, поставени от изпитващите в Америка, трябвало да бъдат спазени, за да имат право завършилите това учебно заведение да практикуват в Щатите.

За четвърти път през този семестър отегчените студенти бяха изправени пред нов преподавател. Разказах им накратко за себе си и за очакванията, които имах към курса. Дадох им ясно да разберат, че въпреки че сме в чужда страна, критериите ми към тях няма да са по-ниски от тези, които имах към студентите си в Уисконсин, и че не бива дори да си помислят за подобно нещо, тъй като, за да получат диплома, всички лекари трябва да преминат една и съща медицинска комисия – без значение къде са учили. После измъкнах от куфарчето си един топ с изпитни листове и казах на студентите, че им давам тест за входно ниво. Половината семестър вече беше минал и аз очаквах от тях да познават половината от учебния материал. Тестът, който им дадох този първи ден, се състоеше от двадесет въпроса, взети направо от междинния семестриален изпит по хистология на Университета на Уисконсин.

През първите десет минути на изпита в класната стая цареше мъртва тишина. След това един по един студентите започнаха нервно да се въртят и това безпокойство се разпространи из стаята по-бързо от смъртоносния вирус ебола. До края на двайсетте минути, предназначени за теста, курсът беше обхванат от истинска паника. Когато казах „Край“, насъбраните нерви избухнаха в глъч и врява. Успокоих курса и започнах да им чета отговорите. Първите пет или шест отговора бяха посрещнати със сподавени въздишки. След като стигнах до десетия въпрос, всеки следващ отговор бе последван от мъчителни стенания. Най-високият резултат в курса беше десет верни отговора, няколко студента имаха седем попадения, а повечето от останалите с налучкване бяха отговорили поне на един или два въпроса.

Когато вдигнах поглед към курса, срещу себе си видях вцепенени, изпаднали в нервна криза лица. „Бойците“ се оказаха в незавидна позиция. Беше минал повече от половината семестър, а те трябваше да започнат всичко отначало. Студентите се умърлушиха, повечето от тях полагаха безрезултатни усилия да бъдат в крак и с останалите изключително тежки дисциплини. След малко тъгата им се превърна в тихо отчаяние. Гледахме се едни други в смразяващо мълчание. Изпитах някаква вътрешна болка – класът напомняше една от онези снимки на „Грийнпийс“, изобразяващи малки тюленчета с невинни погледи точно преди безсърдечните търговци на кожи да ги убият.

Сърцето ми се сви. Вероятно соленият въздух и сладките ухания бяха ме направили по-мекушав. Във всеки случай, съвсем неочаквано се чух да заявявам, че лично ще се заема с това всеки един от тях да бъде напълно подготвен за крайния изпит, ако и те самите положат необходимите усилия. Когато разбраха, че наистина ще се посветя на успеха им, видях надежда в дотогава изплашените им очи.

Почувствах се като готов за сражение треньор, който надъхва отбора си преди решаващия мач, и им казах, че според мен са точно толкова умни, колкото и студентите, на които съм преподавал в Щатите, и вярвам, че колегите им в Америка просто имат повече опит в зубренето, което им е помогнало да постигнат по-добри резултати на приемните изпити. Също така положих големи усилия да ги убедя, че хистологията и клетъчната биология не са никак трудни дисциплини. Обясних им, че въпреки цялото си изящество природата прилага прости принципи на действие. Обещах им, че вместо да запаметяват факти и цифри, ще се сдобият с реални познания за клетките, защото и аз ще използвам прости принципи, за да обясня тези прости принципи. Предложих им да давам допълнителни вечерни уроци, което щеше да постави на изпитание тяхната издръжливост след и без това дългите дни на лекции и лабораторни упражнения. След десетминутната ми емоционална реч студентите се въодушевиха. Когато часът свърши, изхвърчаха от залата ентусиазирани и напълно решени, че няма да позволят на системата да ги смаже.

Щом студентите излязоха, започнах да се съмнявам в обещанието, което им бях дал. Обхванаха ме съмнения. Знаех, че значителна част от тях изобщо не бяха подготвени за натоварването в медицинския факултет. Много от останалите бяха способни студенти, които обаче нямаха достатъчно опит, за да се справят с подобно изпитание. Страхувах се, че островната ми идилия ще се превърне в безумна, изискваща цялото ми време академична схватка, която щеше да завърши с провал за студентите ми и за мен самия като техен преподавател. Замислих се за работата си в Уисконсин и изведнъж тя започна да ми изглежда лесна. В Уисконсин изнасях само по осем от приблизително петдесетте лекции, които съставляваха целия курс на обучение по хистология/клетъчна биология. Петима от членовете на катедрата по анатомия изнасяха останалата част от лекциите. Разбира се, аз бях този, който отговаряше за съдържанието на материала, защото бях ангажиран в съпътстващите лабораторни упражнения. От мен се очакваше да отговарям на всички свързани с дисциплината въпроси, задавани от студентите. Но да познаваш цялата материя и да изнасяш лекции по тази тема са две коренно различни неща!

Имах три почивни дни да намеря изход от капана, в който сам се бях вкарал. Бях изправен срещу криза, подобна на тази, която преживях у дома, моята индивидуалност тип А ме въвлече в, така да се каже, „див купон“. Интересно, но докато седях край басейна и гледах залеза над Карибите, вътрешният ми страх се трансформира във вълнуващ трепет. Започнах да се въодушевявам от факта, че за пръв път в преподавателската ми кариера отговорността за този важен курс е само моя и не се налага да се съобразявам със стила и ограниченията на колективните програми.

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.spiralata.net/

Светлината извън установените правила

В тази книга ще начертая прословутата линия върху пясъка. От едната й страна стои светът, който според неодарвинизма представлява една безкрайна война между вечно воюващи биороботи. От другата страна е „Новата биология“, според която животът е общо пътуване на силни индивиди, които могат да се самонастроят така, че да живеят щастливо. Когато пресечем тази линия и истински вникнем в Новата биология, вече няма да спорим настървено за ролята на средата и природата, защото ще осъзнаем, че напълно осъзнатият разум отдава еднакво значение и на природата, и на средата. Освен това вярвам, че човечеството ще претърпи такава драстична промяна в разбиранията си, подобна на тази, когато е станало ясно, че Земята не е плоска, а кръгла.

Хората с литературен уклон, които може би се опасяват, че тази книга представлява някакъв неразбираем научен труд, не бива да се притесняват. Когато бях университетски преподавател, аз се дразнех на жулещите кожата костюми с елече, стегнатите вратовръзки, обувките с остри върхове и безкрайните заседания, но обичах да преподавам. След като напуснах тези среди, аз продължих да го правя; представял съм принципите на Новата биология пред хиляди хора из целия свят. В тези лекции аз излагах научните си възгледи на лесно смилаем език, илюстрирах ги с цветни таблици, много от които са поместени в тази книга.

В първа глава се говори за „интелигентните“ клетки и за това защо и как ни учат на толкова много неща за собственото ни съзнание и тяло. Във втора глава излагам научни доказателства в подкрепа на тезата си, че гените не контролират биологията. Също така разкривам вълнуващите открития на епигенетиката, нова област в биологията, която разплита тайните на това как обкръжаващата среда (природата) влияе върху поведението на клетките, без да променя генетичния им код. Това е област, която разкрива нови подробности около природата на заболяванията, включително на рака и шизофренията.

В трета глава става дума за клетъчната мембрана, „кожата“ на клетката. Без съмнение сте чували повече за клетъчното ядро, в което се намира ДНК, отколкото за мембраната. Но новаторската наука разкрива в нечувани детайли това, което установих преди двадесет години, а именно, че мембраната е същинският мозък на клетъчната дейност. В четвърта глава говоря за главозамайващите открития на квантовата физика. Тези открития имат голямо значение за разбирането и лечението на болестите. Въпреки това конвенционалните медицински учебни заведения все още не са въвели квантовата физика в своите изследвания или в обучението на своите кадри, което води до трагични последици.

В пета глава обяснявам защо съм озаглавил тази книга „Биология на убежденията“. Положителните мисли оказват съществено влияние върху поведението и гените, но само когато са в хармония с вътрешната нагласа. Отрицателните мисли притежават същата сила. Когато разберем как положителните и отрицателните схващания влияят на биологичните процеси в нас, ще можем да използваме тези знания, за да се сдобием със здраве и щастие. Шеста глава разкрива защо клетките и хората имат нужда да растат и как страхът спира растежа им.

Седма глава се концентрира върху осъзнатото майчинство и бащинство. Като родители ние трябва да съзнаваме ролята си в програмирането на убежденията на децата си, както и влиянието, което тези убеждения оказват върху живота им. Тази глава е важна независимо дали сте родител, или не, защото като „бивше“ дете това да прозрете как сте били програмирани и какво е влиянието на тази програма върху живота ви е голямо откритие. В заключението правя преглед на това как отношението ми към Новата биология ме е накарало да прозра колко е важно да се обедини сферата на духовното с тази на науката, с което радикално се разграничавам от миналото си на традиционен учен.

Готови ли сте да използвате съзнанието си, за да изпълните живота си със здраве, щастие и любов без помощта на генни инженери и без да се пристрастите към лекарства? Готови ли сте да се потопите в една реалност, различна от тази, според която медицината приема човешкото тяло като биохимична машина? Не трябва да купувате нищо, не е нужно да вадите чековата си книжка. Необходимо е само за малко да потиснете остарелите си схващания, насадени от научните среди и от медиите, и да се обърнете към вълнуващото ново познание, предлагано от алтернативната наука.

Забележка: Номерата които виждате до заглавията са по ред на публикациите, за да Ви е лесно да ги намирате в търсачката, и не отговарят на страниците. Забележката важи за всички публикации където има * и число * в заглавието.

източник: http://www.spiralata.net/